В своето слово на 10 февруари 2016 г. по повод Освобождението на Силистра историкът Тодор Николаев заяви: "Първо да поздравя всички, които не по задължение, а по своя вътрешна потребност са тук днес на 10 февруари, за да участват в тържеството за Освобождението на Силистра от турско робство. И нека техният брой да расте всяка година.
Ще се обърна към митрополит Амвросий и всички свещеници – те представляват една институция, която е съществувала далеч преди Освобождението на България.
Както и към тези, които сме избрали да ни ръководят и да носят тежкия кръст, накрая – и към най-младите ни съграждани – учениците, които заедно със своите учители наставници са тук – те не са избягали от час.
Освобождението на Силистра е посочено на 10 февруари по т.нар. стар стил, когато е посрещната руската войска. По Григорианския календар тази 138-ма годишнина е на 22 февруари. Тържеството провеждаме пред плочата, която споменава за влизането на руските войски в Силистра.
Насреща е била къщата на бея, в която е отседнал Андриянов, защото там, а не в конака, е бил щабът на руското управление. Къщата вече не съществува, а тя имаше специфичен външен вид и трябваше да бъде запазена, защото е важна.
Сред другите „неми свидетели“ на събитието от 10.02.1878 г. е оцелялата „Меджит табия“ (една от седемте в района), където е посрещнат руски кавалерийски отряд. Тя е изградена преди Кримската война, т.е. преди 1850 г. Друга подобна „сграда“ е черквата „Св. св. Петър и Павел“, изградена през 1860 г. от дряновски майстори.
По спомени на ген. Андриянов, преди влизането в Силистра той е троил войските си и им е говорил, за да имат поведение оказващо превъзходство над турския фанатизъм, т.е да влязат в града без да злоупотребяват и да не допуснат ексцесии над гражданството.
Не така се е случило от страна на Селями паша, който освободил караулите и тогава черкезите и редовната войска са извършили някои нарушения в града, засягайки и къщите на мюсюлмани, вкл. офицерски квартири. Впоследствие на това и мюсюлманите, независимо че, стоейки пред джамията, те гледали накриво руските войски, но се надявали да бъде въведен ред.
В Силистра първа казашка дивизия влиза откъм Арап табия, която днес ев Румъния. В района на тогавашни яконак заптиите вземат „За почест“ пред руската войска и подават на генерала й ключа на града – знак на властта над крепостта, върнат на Силистра през 1958 г., след като в продължение на десетилетия е бил в Санкт Петербург.
В същото време българското население, пак според главнокомандващия, посреща войската тържествено, но мълчаливо, без възгласи, песни и хоругви. В черквата е отслужен молебен за руското войнство. Те не са знаели, че след време от скудоумие ще има спор по темата „турско робство – владичество или, може би, съвместно съжителство съжителство“. Така или иначе съжителството си отивало и идвала българската държава.
Два дни след освобождението на Силистра в Одрин е сключено примирие, дало възможност на руските войски да влязат в Русе. Преговорите завършват в град Сан Стефано – тогава на 12 км от Цариград Руснаците оказват натиск при подписването на племинариите – документа, подписан на 19 февруари/3 март. Заглавието на договора е Племинарии на мира.
Руснаците изрично не са искали документът да се намира договор, за да не дразнят другите Велики сили. Защото според предварително разбирателство между тях още преди войната не е трябвало да се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров.
Първи в българските земи в Тулча и околните селища разбират, че няма да бъдат свободни, независимо, че още на 14 юни предната година посрещат преди всички руската войска. И, за съжаление, първи се отказват от българската си надежда. По-късно там се настаняват румънски войски, посрещнати неприязнено и мълчаливо, но възпитано, както сме възпитавани векове наред.
В същото време започват преговорите за решаване на Източния въпрос и като гръм от ясно небе идва вестта от Берлин, че Сан-Стефанска България е една химера и страната отново ще бъде разделена. Тя не е искана от никой от съседите и не е приемана от тях. И никога никъде не е защитавана от български дипломати. Останала е обаче като светъл идеал за онова, което би могло да стане, ако сме се намесили по-осезателно в тези събития.
Малко се знае, че на конгреса в Берлин български представители не е имало, за разлика от всички балкански държави – допуснати или не, с меморандум или не. Присъствали са дори албанци, които едва пред 1912 г. получават своята независимост. Само нашите, от увереност в силите и възможностите на Русия не събират започналата в Стара Загора подписка за единение на Отечеството и за защита на България по дипломатичен път.
Предстоят ни тежки и усилни, мрачни години. Не знаем какво точно ще се случи, както не са знаели и нашите предци преди 138 г. Но ние трябва да бъдем твърди и със силна вяра, защото само с вяра можем да успеем в бъдещето.
А вяра не се купува. Тя не се получава от Великите сили и с дотации, или по европейски проекти. Не се дава и не се залага от съюзи. Тя е в нас самите и ние трябва да я изградим в нас. Да издигнем националните идеи и интереси и да ги следваме, защото всички по света така правят. С нами Бог!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар