107 години Независимост на България, 137 години административно устройство

Миналия месец България чества своята 107 години на независимостта си като държава. Административното ни устройство обаче започва развитието си още през 1878 година, когато е началото на Третото българско царство. Общината като териториална единица съществува още според Търновската конституция, заедно с окръжията и околиите. За кратко време след Освобождението руското управление тогава дели страната на губернии.  

След Съединението през 1885 г. влиза в сила ново териториално деление: въвеждат се окръжията и околиите. Промени в броя им се извършва последователно през 1901 и 1934 години, когато се въвеждат областите, включващи околии, но без окръжия.

Преди повече от 60 години Конституцията на Народна Република България в териториално отношение разделя държавата на „общини и околии”. През 1958 г. има нова промяна, когато отново делението е „окръзи и околии”. Година по-късно с решение на Народното събрание са създадени 30 окръга, като идеята е чрез тях да се срещат местните и държавните интереси. Тогава се създава и Силистренски окръг.

Според Конституцията от 1971 година „основни принципи на държавния строй са единството на властта и демократическият централизъм, както на общодържавно, така и на местно ниво”. През 1987 година областите като териториални единици са „върнати” на картата, но с намерението да изпълняват ролята на крупни териториални административни единици. Тогава Силистра заедно с Русе и Търговище са под „шапката“ на Разград.

     В началото на 21-я век в Република България според конституционната норма делението е на общини и на области. „Общината е „основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление”. „Областта е административно-териториална единица за провеждане на регионалната политика, за осъществяване на държавно управление по места и за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси”.

За разлика от общината, тя не е самоуправляваща се териториална единица. В областта назначеният от правителството областен управител е едноличен представител на Министерския съвет на Република България, за да осъществява неговата политика в съответната област.

В общините има два органа: изпълнителна власт, представлявана от мажоритарно избираем кмет, и законодателна власт – политически колективен орган (Общински съвет), излъчван също от населението в избори за местна власт. При така създадената от законодателството ситуация в България в момента има три нива на държавно управление: – национални ниво (представено от правителството и създадените от него органи на изпълнителна власт – агенции и др.); – междинно ниво (представлява се от областните управители като еднолични назначаеми представители на Министерския съвет, за да ръководят работата на областните администрации, но и да координират изпълнението на държавната политика от кметовете на общини в съответните области).

В бъдеще време – и на регионално ниво, тъй като европейската практика е да се засилва ролята на регионите в политическия и в социално-икономическия смисъл, което предполага, че в България предстои реорганизация на управленските ниво, за да съответстват на европейските тенденции, а и за да създадат условия за по-ефективно регионално ниво.

В двустепенната скала на административно-териториално устройство на Република България само за общините е предвидено „местно самоуправление” – пряк избор и актове на властта (заповеди на кмета и решения на Общинския съвет), валидни за съответната територия. Всяка област представлява като географско понятие „обособена част от земната повърхност, ограничена от външните граници на съставящите я общини”: областите у нас са 28, а 265 - общините.

Общината е основна единица, на чиято територия се провеждат мероприятията на държавната регионална политика. Така наречените райони за планиране са 6 с центрове София, Варна, Русе, Видин, Бургас и Пловдив. В техните рамки се обособяват и райони за целенасочено въздействие (на териториална основа) за провеждане на държавна политика за регионално развитие чрез система от мерки, насочени към постигане на устойчив ръст на социално-икономическо развитие, както и за преодоляване на вътрешно-регионални различия.