Забравената къща в Сан Стефано

Венцислав Венков

Тази история бе любезно предоставена за читателите на fortisimo.eu от автора и поместена с известни съкращения. Пълният текст е публикуван във в. „24 часа”.

Само зарзаватчиите в Истанбул знаят къде е подписан договорът, който дава свободата на България. Това е най-красивата къща, в най-баровския квартал на Истанбул "Йешил кьой". Двата й етажа и мансардата се издигат като бял кораб сред море от зеленина. Оценява се на близо 10 млн. долара. Турските власти са я обявили за паметник на културата с първостепенно значение. Дори и вътрешните ремонти се извършват със специалното разрешение на Службата за исторически паметници.

Такива домове в мегаполиса има много. Къщата на улица "Истанбул" в "Йешил кьой" обаче е кръвно свързана с българската история, защото в нея на 3 март, в 17 часа, преди 130 години е подписан Санстефанският мирен договор. В тогавашния ловен дом на султан Абдул Хамид е сложен краят на Руско-турската освободителна война и е постигната независимостта на България, Румъния, Черна гора и Сърбия. От този ден Европа не е същата. На нейната карта се появяват няколко нови държави, сложен е краят на многовековното робство за балканските народи.

Концерт за 3 март в Дулово - 2015 г.

Нищо обаче не припомня историческото значение на мястото, където е подписан мирът. Няма дори табелка с надпис, който да припомня какво се е случило тук. Малкото градче Сан Стефано, което тогава е било извън Цариград, отдавна е погълнато от многомилионния град. Изчезнало е и името му, сега кварталът се казва "Йешил кьой" ("Зелено село"). Никой от старите цариградски българи не знае къде се намира къщата. Местонахождението й е неизвестно и за хилядите наши изселници покрай Босфора. Никой български турист също няма да бъде заведен там, за да постави стръкче цвете в знак на признателност.

Подобни исторически места в други държави, които са чертали европейската карта отново, като Потсдам, например, отдавна са превърнати в музеи. И всеки патриот може поне за миг да вдъхне от атмосферата на случилото се преди години.

С много питане и обикаляне мисля, че я открих. "За къщата на духовете ли става въпрос?", попита възрастен зарзаватчия. Човекът обясни, че преди години къщата е била много занемарена и заради призрачният й вид хората й измислили името "перели кьошк" (от т.ез. къщата на духовете). Той показа и точното място.

От къщата на духовете обаче няма и помен. Масивна ограда с денонощна охрана дискретно отделят от уличния шум дома. Личи, че е частен дом, в който живеят богати хора. Така се и оказва. От 5 години това е домът на семейството на видния турски индустриалец Данъш Кьосе, който живее тук със съпругата си и трите им деца.

Домът е в общ парцел с още няколко модерни четириетажни кооперации, опасани от обща ограда. Налага се три пъти да обяснявам кой съм и защо търся собствениците. Първо на пазача, след това – на икономката, и накрая – на стопанката. В дома се оказва само съпругата на турския бизнесмен Данъш Кьосе. Тя е симпатична 52-годишна жена, която гостоприемно ме кани да вляза. Това не е типично за сама жена туркиня вкъщи, но по-късно ще се убедя, че за семейство Кьосе не важат някои от типичните ни представи за турците.

Семейството на Неджля и Данъш Кьосе купили къщата преди 5 години. Дотогава тя е била собственост на семейство Хамди – трима братя, сват и ортак, които били общи собственици на сградата. Владеели я поне от 20-30 години, но не са живели там. Преди тях собственици били албанци. Фамилията Хамди дълго не могли да решат кой да я стопанисва, жените им се изпокарали, изоставили я и тя се превърнала в руини. Вероятно от това време й излязъл прякорът Къщата на духовете, защото имала твърде призрачен вид.

"Купихме къщата за 1,5 млн. долара, още толкова дадохме за ремонт. Сега стойността й сигурно е 10 милиона долара, но никога не бихме я продали", казва Неджля ханъм. Жената е чувала от предишните собственици и от хора в квартала, че в нея е подписано някакво важно споразумение, заради което е обявена за исторически паметник. Но не знае подробности. Не могат да правят никакви подобрения нито вътре, нито по фасадата на сградата, без да я съгласуват с Независимата служба за исторически паметници.

Главата на семейството – Данъш Кьосе, е собственик на две фабрики. Едната е за производство на машини за шиене, гладене и боядисване на дрехи, другата – за бои. Бизнесът му очевидно върви добре, защото стопанката дискретно споменава, че имат и голяма яхта. Двете дъщери на семейство Кьосе са завършили висшето си образование в САЩ и вече са включени в семейния бизнес. "Странно нещо е съдбата. Само преди броени дни малката ни дъщеря сключи първата си сделка за продажба на машина от фирмата на баща си в чужбина. Познайте с коя държава? С България. А днес вие идвате тук", казва Неджля.

С недоумение за повода на посещението тя разказва, че не е търсена нито от български власти, нито дипломатическите ни мисии, нито от туристи през годините, в които живее тук. "Е, може да са идвали, когато не съм била у дома", дипломатично подхвърля жената. На въпроса ми дали пък не са били търсени предишните собственици, тя разсъждава на глас, че ако това се е случвало, те са щели да и го кажат, най-малкото за да вдигнат трикратно цената заради историческата стойност на постройката.

Неочаквано г-жа Кьосе реши също да ми зададе няколко въпроса. "Нали мога сега аз да ви попитам нещо? Когато бях в България, ми направи впечатление, че вашите хора са умислени, кахърни, в черни дрехи. Промениха ли се нещата, откакто влязохте в Европейския съюз? И какво мислите за нашия министър-председател?", изстрелва на един дъх жената.

Накрая, когато стопанката разбира истинското значение на къщата си за българската история и осъзнава какво всъщност се е случило в хола й, се съгласява нашата държава да постави паметна плоча на оградата. Прави уговорката, че това трябва да се съгласува с местните власти. Но уверено казва, че това би било голяма чест за нея и за семейството й. Нещо в погледа й обаче подсказва, че не вярва това да се случи. 

Спомен за Сан Стефано

http://www.hulite.net/
Автор: severianin
Дата: 03.03.2014 @ 11:06:08
Раздел: Есета, пътеписи Названието Сан Стефано отдавна не се среща върху никоя карта на Турция. Но самото селище и досега си е там, на брега на Мраморно море. И все така отстои на тринайсетина километра от Истанбул. Само че името му е друго – Йешилкьой, което означава “зелено село”.
Инак със старите си църкви и с многото си три- и четирикатни къщи, напомнящи възрожденските в Стария Пловдив, то почти не се е променило, въпреки близостта на огромния съвременен град. Впрочем промяна има и най-осезаема е тя за българите: липсва в Йешилкьой спомен, белег за онова паметно в историята на всички балкански народи събитие. 

А е имало бюст на император Александър ІІ и плоча с надпис, които в продължение на три-четири десетилетия са украсявали наподобяващата малък дворец вила на богатия арменец Хариклян, където е бил подписан Сан-Стефанският мирен договор. Днес останките й стърчат в дъното на обширен двор с оцеляла част от желязна ограда и самотно крило на външната порта. 

Никой не влиза там – чужд имот е, пустош. Сетивото на паметта ни, обаче, би могло да долови очертанията на алея за конски впряг, водеща до някогашния параден вход, от който е останала само площадката. Това е последната отсечка на пътя за Сан Стефано, започнал с форсирането на Дунава при Свищов на 27 юни 1877 година и увенчан с подписания на 3 март 1878 год. мирен договор, по силата на който България възкръсва.
Историята има силна памет. Тя помни пролетта на 1877 година, когато султан Абдул Хамид се разпорежда да бъде извършена мобилизация на 120 000 души от запаса и да се преведе турският флот от Мраморно море в Босфора, помни първите турски нападения над руските територии. Но тя помни и друго – Манифестът, прочетен в Кишинев на 24 април, с който Русия обявява война на Турската империя, успешните действия срещу Портата по суша и вода. 

Помни и много имена – на генерал Криденер, достигнал Плевен, на Гурко, преминал Балкана при Шипка, на престолонаследника Александър Александрович, превзел Русе и напредващ към Шумен. Там, в тази памет, е съхранен и споменът за 15-хилядната българска доброволческа войска, попречила на войските на Сюлейман да преминат Шипченския проход и да ударят в гръб обсадителите на Плевен.
Но това са спомени от войната. Спомените за мира са с друг вкус – вкуса на победата. Тя идва на острието на руските щикове, напредващи към Истанбул. Напразно сър Хенри Елиот успокоява султана, че Англия няма да позволи русите да влязат в столицата на империята – Абдул Хамид ясно вижда поражението. Хиляди арменци, гърци, българи и турци са пристигнали вече в очакване на тържествения молебен след подписването на мирния договор. 

Но зад плътно затворените порти на вилата на Хариклян това подписване се бави вече пети час. Но не може да се бави вечно. Руските представители бавно, но упорито печелят точка по точка дипломатическата война. Става дума за една България с граници, очертаващи и обединяващи земите, населени с българи, която се издига в автономно, подано княжество с християнско правителство и народна милиция.
Ето какво пише на страниците на тази История: “В 19 часа мирният договор най-после бе изготвен и подписан. Минути по-късно главнокомандващият излезе от главната квартира, свали фуражката си и рече: “Славен мир… Ура!”. Онова, което последва, не приличаше на вик, изтръгнат от 30 000 гърла – то приличаше на оръдейна канонада. Сред обзетите от тоя наистина неописуем възторг бе и военният кореспондент Василий Немирович – Данченко. За щастие, той не си бе загубил “ума и дума”, както мнозина други и успя да види един твърде показателен детайл от този миг, описан от него по-късно така: “Нещо странно се чу зад мене. Обърнах се. Стар български войвода, застанал на колене, ридаеше като дете…”
Беше 3 март 1878 година!