Наблюдения върху русофилството у нас

Наблюденията ми над русофилството в България започнаха още по-времето на комунистическия режим и продължават и до днес. През това време то претърпя развитие, като от държавна идеология се срути на дъното, за да претърпи в последните години своего рода ренесанс. Естествено причините за това са много, но основните се коренят във все още предмодерния манталитет на българският народ и насажданите в продължение на години клишета за „братушките”, като се почне от ученическата скамейка та се стигне до държавните медии и институции на комунистическа България, които не спираха да славословят постиженията на тогавашния СССР и положителната роля на Русия в нашата история. Ако се върнем по-назад, зачатъците на това уникално явление можем да зърнем сред селското население през Възраждането. И докато то възлагало всецяло надеждите си за освобождение на „дядо Иван”, по-голямата част от децата на заможните българи отивали да учат из страните на Западна Европа. Така още тогава са посети зрънцата на избуялото в следосвобожденските години разделение русофили-русофоби. Разделение, което можем да зърнем и днес навред около нас въпреки цялата му антилогичност.

В началните години след падането на комунистическата диктатура, русофилството почти изчезна от политическия ни живот (с изключение на едно кратко изригване по време на пуча), дори изчезна на чисто битово ниво и това естествено беше в синхрон с все по-намаляващата роля в световен план на загубилата студената война Русия, както и факта, че тази държава се превърна от враг в почти партньор на Запада. А и по това време огромна маса българи бяха обърнали поглед на Запад с надеждата, че бързо ще излезем от икономическата криза до която ни докара комунизма и за броени години ще се превърнем в богата страна. Тези хора не искаха толкова демокрацията и свободата на западните хора, колкото техните заплати, коли, къщи, мебели и т.н. Естествено, когато това не се случи, много хора се разочароваха от т.нар. български преход и, кой знае защо, от Запада.

А това съвпадна с времето, когато Русия започна да търси мястото си в новия свят, декларирайки все по-често мнения по различни международни въпроси, различни от тези на Запада. Може би катализаторът за този руски порив бе Владимир Путин или пък неговата поява беше просто следствие от дремещия у руснаците стремеж към реванш, след безславния крах на СССР. Това едва ли има значение. Лошото е, че тогава Русия отново пое по някакъв собствен път на вътрешно устройство, различен от този на останала Европа, така както е ставало винаги през нейната история. Наименуването днес на този път сред средите на руските управляващи с термина „суверенна демокрация“ по същество представлява един нескопосан опит да се прикрие едно все по-втвърдяващо се автократично управление, потискащо свободата на гражданите си. То може да се види из всички сфери на обществения и държавен живот – „вечният“ президент, казионните организации, зависимите от властта медии, слабостта на парламента, зависимостта на съдебната власт, структурата на самата конституция и дори външната политика на рекет и неприкрита агресия спрямо малките й съседи. Разбира се, за поемането по този самобитен път вина имат и огромното мнозинство руски граждани, чиито светоглед е далеч от ценностите на общоприетото понятие за демокрация и свобода на индивида. Според едно социологическо проучване едва 5% от гражданите на Русия се самоопределят, като пълноценни граждани, способни да влияят на властта. Подозирам, че подобен резултат ще се получи и тук.

И така постепенно през годините, с възраждането на руския империализъм, у нас започнаха да се надигат вече позабравените русофилски гласове, като кулминацията беше естествено по времето на анексирането на Крим. Тогава някои българи надминаха дори руснаците в опитите си да одобрят този грабеж на чужда територия, какъвто в Европа не се е срещал от времената на Хитлер. Друг момент, когато също се наблюдаваше засилено действие на русофили из интернет и медии, бяха перипетиите покрай Южен Поток, а преди това при руската агресия срещу Грузия. Оказа се, че русофилството у нас никак не било изчезнало, а само е дремело, в очакване на новото надигане на Москва.

От мои лични впечатления при обиколките ми из България и такива на мои приятели, ще се опитам да определя няколко основни типа от тях, които са очевадни за всеки непредубеден наблюдател. Типовете не са абсолютни и почти винаги се преливат един в друг, тъй както хората са такива – когато започнат да вярват в глупости, не могат да се спрат...

И така. Ето основните видове български русофили и тяхната мотивация:

1. На първо място това са мразещите западния начин на живот русофили.
За тези хора свободният начин на живот е нещо непонятно и отвратително. По презумпция тези хора са хомофоби, расисти и ксенофоби. За тях Западното общество е прогнило от много толерантност, извратеност и изнеженост. Затова се възхищават на Русия, защото за тях тя е олицетворение на здрав дух, мъжественост и справедливост. Дори стигат до там, че оправдават действията на ислямския тероризъм, когато той е насочен против някоя от Свободните страни. От омраза.

2. Русофилите леви интелектуалци
В този тип са събрани най разнородни индивиди от другите категории, но поради фактът, че са добре образовани, тези интелигенти направо блестят сред множеството на неуките си съидейници и затова заслужават отделна група. Обикновено са с леви убеждения, дори комунистически, знаят перфектно руски, учили са в Русия и подържат тесни връзки с руски граждани. Голяма част от тях спазват една семейна традиция и могат да бъдат наречени откровено потомствени русофили.

3. Русофилите бизнесмени
Тяхното русофилство е подплатено от материален интерес. Те винаги са готови да защитават руските интереси, които обикновено се припокриват с техните. Не се излагат пред обществените прожектори и обикновено действат задкулисно, чрез подставени лица, много от които са познати физиономии от политическият ни и бизнес елит. Те нямат интерес България да бъде част от Свободния свят, защото правовата нормално функционираща държава е основна заплаха за тях и техният бизнес, за установените им връзки. В основната си част произлизат или са свързани с български и руски криминални групировки и бившите комунистически служби.

4. Русофилите националисти
Русофилът националист е явление загадъчно и противоречиво. Понеже националистът винаги е привърженик на тоталитарни идеи (интересно не съм виждал националист либерал), той харесва ставащото днес в Русия и таи надежда, че някой ден и тук ще стане така. Русофилът националист винаги припокрива българските държавни интереси с руските и дори и през ум не му минава, че те могат да бъдат различни. Той дори не може да си представи, че Русия е способна да навреди по някакъв начин на България. За него НАТО и ЕС са вражески организации, правителството на Украйна - фашистко, а Евразийския съюз – висша форма на политическа мечта.

5. Русофилите-лумпени
Това са хора, за които свободата се състои в това, някой да ги храни, пои и облича, че и саниране на жилищата да им направи, ако може. Те с носталгия си спомнят времената на СССР и Народната република, когато всички (почти) бяха равни в мизерията си и заплатите си. За тях е непоносимо да виждат всекидневно по-богати от тях, както и да проумеят идеята, че лекарят трябва да взима повече пари от миньора. Неспособни са да възприемат свободата, защото тя заплашва измислената им сигурност. Неспособни са и да поемат отговорност за себе си, като обикновено предпочитат държавата да се нагърбва с това бреме. В обърканият им мозък СССР и днешна Русия са едно цяло. За тях съветската армия е армия освободителка донесла на България не диктатура, терор и кръв, а нов светъл обществен строй.

6. Русофили-конспиратори.
Това са вярващите във всякакъв вид световни империалистически, еврейски и прочее заговори. Това е една категория хора, разпространила се в последните десетилетия навсякъде из света. Основна предпоставка за нейното набъбване е наличието на интернет, където максимално количество неуки хора и откровени психопати вече имат достъп до различни видове трибуни. А там други неуки и/или психопати им ръкопляскат. Подозрителни са към всяка една днешна представителна демокрация, защото за тях тя е развъдник на зли империалисти, хранещи се с деца, алчни евреи, целящи да поробят християните, международни компании, желаещи да затрият клиентите си и грозни извънземни с лоши намерения към всички ни…

7. Предателите русофили
Това са агенти на руското разузнаване, които обикновено си мислят, че работят за България, така, както бившите агенти и служители на бившата Държавна сигурност си мислят все още, че са правели същото в ония времена. Често пъти настоящите агенти на руските служби съвпадат с бившите агенти на българските комунистически тайни служби. Активизират се по заповед всеки път, когато интересите на Русия са накърнени. Неприятни са дори за обсъждане.

8. Русофилите православни фундаменталисти
Водеща сила на тези хора е не толкова вярата, колкото Православната религия. На тази база те възприемат всички православни хора за братя и нещо отделно и независимо от останалия свят. За тях руснаците са водители на православните народи и затова те са искрени поклонници на тази държава-империя. Особено активен в това е Светият Синод на Българската православна църква, който спазва една постоянна русофилска политика, още от времето, когато патриаршеското достойнство на Църквата ни беше възстановено под изпитателния поглед на Партията. Този тип русофили обикновено ненавиждат другите религии, но католиците и протестантите мразят дори повече от мюсюлманите и евреите, спазвайки традицията още от времената на последният адмирал на Византия Лука Нотарас, на когото приписват отекващите и до днес думи: "По-добре турска чалма, отколкото папска тиара". Русофилите от този вид отричат светската държава и са дълбоко подозрителни към нея.

9. Любителите на руската култура
Това са онези хора, обикнали руските писатели, композитори, художници... Те не харесват тоталитарната руска държава във всяко едно нейно превъплъщение през вековете, но са убедени, че световната култура няма да достигне своята завършеност без хора като Толстой, Гогол, Чайковски, Пушкин, Достоевски, Репин, Солженицин... Може би сред тази група се крият истинските русофили у нас. Но понеже думата „русофил“ в последните години взе да придобива доста неприятни оттенъци, едва ли ще е честно да наричаме тези хора така.


Юрий Александров