Читалищна деятелка от Черногор записва спомени на свои съселяни

     Фейсбук. Марияна П. Нацова - секретар на НЧ "Янко Забунов" -село Черногор. Из спомените на Марин Маринов Вълков: Дели Исуфлар (с.Красногор) е село отдавна заличено като много села в България, но за тези, на които е минало детството там, то винаги ще събужда спомени и носталгия, особено в края на житейски им път…

     „… Живеех в Дели Исуфлар, село съвсем близо до Черногор. После името му смениха на Красногор и не след дълго го заличиха напълно. Баща ми, Марин Маринов Цачев, уважаван човек беше, непримирим с тегобите и с високо чувство за справедливост, но и много препатил… Отвличан е от румънците през 1916 и заточен в Молдова до 1919. Става активен член на Вътрешната Добруджанска Революционна Организация през 20- те години, като поддържа връзка с българските власти оттатък, в Стара България. Предавал им е информация за настроенията и действията на румънската жандармерия, и е прекарвал през границата, заплашени от преследване и убийство от румънците, българи. Но и много работеше - ниви, овце, пчелини имаше много. Напредничав за времето си, баща ми обичаше техниката. От Побит камък викаше бай Стефан с трактора си „Булдок” и жетварката сноповързачка да помага в стопанството.

Разказ за миналото

       Помня пристигането на българите от Северна Добруджа през 40-та година…Всичките Саръгьолци бяха до един много работливи. И големи специалисти в коситбата и вършитбата – чалъм имаха. Но станеше ли събота и неделя, за тях беше празник . Спазваха си и не работеха…, и на другите празници – също. От малък обичах конете. Сигурно затова имам живи спомени от кушиите на Тодоров ден и онази кобила на Иван Пенев, хубава беше… А каруците едни такива писани, пееха... Имаше каруци специално за сватби и за пазар. От далеч като ги чувахме да минават и ги познавахме. Всяка звънеше и се отличаваше от другите. Как ги правеха тези майстори от Сокол, но като техните нямаше… И като впрегнат ония ми ти великолепни коне….

     Тогава бях 10 годишен и всичко ме впечатляваше. Ходех на училище в Черногор и всеки ден поемах по прекият път за селото. Васил Вълков Василев ми беше учител през 44/45 година. После той стана началник на Военно Окръжие гр. Ловеч. Дори и сега, след 65 години веднага познах пътя, който минаваше през кулака, над новия язовир. По нататък имаше една местност „Параалтъ”, където почвата постоянно пропадаше. Казваха, че там имало заровени пари и иманяри постоянно копаеха.

     Един ден през 1944 година, с бати като пасяхме кравите на пасището и изведнъж се чу един тътен, едно бучене, което постепенно се засилваше. Видяхме в небето прелитащи бели, американски самолети. Много се изплашихме… Изоставихме стадото и хукнахме… Изведнъж откъм Софийци се издигна черен пушек и веднага след това последван от силен гръм. Така седем пъти….

       Самолетите тогава седем бомби пуснаха, големи трапове направиха… По пътя минавал керван от 8 волски коли. Карали дървен материал от гората зад Осен и Подлес „Ирихисар” на шлеповете в Тутракан. Пилотите на американските самолети сигурно ги помислили за военен керван… Страшно беше…

Снимката от Фейсбук страницата
на село Черногор

      След туй пък минаха руснаците в разгънат строй. Жените се изпокриха… Кмета на селото, бай Сандьо(Александър Стоянов), накара тати да сложи един червен байряк на покрива на къщата. Руснаците като влязоха в селото, почнаха да стрелят с пушките си по кубето на джамията. А тя покрита с ламарина, дрънчеше и паткаше при всеки изстрел. Напили се със спирт, мама вечерта им направи баница, а те измъкнали буре със 130 литра дренчева ракия. Иначе не направиха друго нещо лошо…. Сутринта като изтрезняха платиха за бурето… Но коне за армията, дори и без съгласието на стопаните, взимаха. Имахме радиоапарат „Бралт”, от Русе го беше купил тати. След войната минаваха по къщите и как правеха, незнам, но ги запечатваха така, че само радио „София”да се слуша.

      През 1947 г. имаше избори. Баща ми Марин Вълков беше кандидат за народен представител от партията на БЗНС. Беше третия по ред в листата, но влезе само първия – Стефан Иванов Бакърджиев от Тутракан. С каруца ходиха тогава да носят бюлетините по селата, чак до с.Искра. Една бюлетина оставил за себе си, още я пазя.

   
Завърших прогимназията в Тутракан. През 1948 г. откриха държавно стопанство в селото, а на нас ни дадоха възможност да се изселим където искаме, като ни обезвъзмездиха нивите от държавния поземлен фонд. Преселихме се в Киченица, Разградско, а после се преместих в Разград. Исках да уча вътрешна архитектура в София, но не ме приеха –не бях надежден. За новата власт ние бяхме кулаци, притежавахме 170 дка ниви.”