На финала на предизборния „сървайвър“ се търсят аборигени, предрешени като мохикани, или нашественици с маски на лицата си

           Бавно и полека премина поредната предизборна кампания, започнала с водосвет за здраве и завършваща с молебен в памет на загиналите при поредния взрив в ъндърграунда на злощастната ни икономика. По ирония на съдбата се нареждат един след друг три разнолики дни, изпълнени с необикновено съдържание.

Петък е ден за национален траур, изискващ от нас колективно да изплачем сълзите си. Събота е ден за размисъл, за да опънем индивидуално тетивата на мисълта си и всеки да вземе важното за себе си решение – на кого да се довери, поверявайки бъдещето в ръцете на следващ или досегашния управленски елит. В неделя е ден за избор на новия началник на българския влак – бил той миротворец, бащица, притежател на твърда реформаторска десница или на щедра, но нерешителна левица.

С трагедията в Горни Лом житейското цунами отне възможността на знайни и незнайни вождове на стари и нови партийни племена да произнесат прощалните си речи, поръсени с обещания за розово бъдеще зад хоризонта на заветния 5 октомври. Макар че отсега е ясно – септември пак не се превърна в май, а стартът на октомврийската революция комай се отлага. Освен ако не стане ноемврийска, както се е случило преди сто години.

Политическият сървайвър е на финала си, когато ще видим кои са победителите – аборигените, предрешени като мохикани, или безликите нашественици с нахлупени маски, взели на абордаж кораба на властта. Тя, горката, от месеци пак се търкаля немила недрага по прашните улици на България и по недовършените магистрали. Уж всички се навеждат да я грабнат, за да я хвърлят в жадната си за облаги паст, приютявайки я поне до местните избори, но реално никой не я иска само за себе си и бяга от нея както дяволът от атаман. С надеждата, че след поредната зима, заредена с уравнения с много неизвестни, никой няма да изгори в кладата, подпалена с искрите от новите цени за ток и газ, както и от пожара на международното положение.

Политическите кампании на практика са призвани да чуем оня партиен „Глас на България“, който ни изпълва с упование и вяра в утрешния ден. През последните години обаче така и не се роди необходимият ни „X фактор“, от който милата ни родна страна има нужда, за да оцелее сред зверовете в европейската джунгла и в компанията на фауна с неясен произход, настанила се в световното блато.

Иначе племена наспорил бог по нашите земи: малки и големи, стари и нови, миролюбиви и войнствени, гладни и охранени, начетени и неграмотни, красиви и уродливи, коварни и наивни, активни и мързеливи, професионалисти и аматьори, константни и променливи, отговорни и безотговорни, вяли и патетични, безлики и харизматични…

Вместо това държавата ни все повече прилича на подобие на ТВ шоу „Брадър“ без определението „Биг“ и в отсъствие на абревиатурата „ВИП“. За братство, приятелство и свобода да не говорим. Дали да не сложим предупредителен надпис на всяко ГКПП със следното съдържание: „Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук“. Нищо че Данте Алегиери го е написал преди 9 века в гибелния „Ад“ на вечната и неповторима „Божествена комедия“, каквато е животът?