In memoriam: Спомен за Мария

         Последният ден на май страхотно завива в нощта, както би казал Поетът. Над Силистра дъждее като за световно – тихо и напоително, почти като във филма „24 часа дъжд” по певеца на Добруджа – Йордан Йовков. Спестявам три лева за такси и тръгвам под водните капки, мислейки за тъжната вест: отиде си Мария. Учителят, приятелят, хоровият диригент, журналистът, общественикът, читалищният деец, членът на Комитета „Васил Левски”...Мария Димитрова. Кундурджийска. С потекло от славния Алфатар, който днес проведе поредния си фестивал „Алфатарски багри”. И автор на няколко книги, в които се оглежда миналото ни – без притворство и кокетство, по свой естествен и негримиран начин.

         И си спомням...15 януари 2005 г. Навършвам 45 години. Искам да спазя традицията и да уважа с почерпка колегията. Зима е и в Силистра, типично за най-северния север, вали сняг. Мокър и на парцали. Киша е. В Общински съвет – Силистра предстои пресконференция с гостите от град Кетъринг, щат Охайо, САЩ – побратими на Силистра. Няма по-подходящ повод за рождено тържество. Без предварителни покани и нагласи, но с идеята американците да станат част от една българска изява, каквато не е особено позната по техните географски ширини. Поръчвам баници и боза, както и питиета – ракия, вино и безалкохолни, аранжирани в „трицвет”-ни чаши – за демонстрация на национално чувство по никое време, в отговор на въпроса „Кога ще ги стигнем американците?”

         Пресконференцията свърши без особени изненади. Продължението обаче не беше предвидено, както за гостите, така и за нашего брата. Наздраве! За здраве! Цветана Цанова, председател на Комитета „Васил Левски”, без да е посветена в предварителното ми намерение, вади като от доспехи знаме, издържано в българския трикольор, издание на OMV, и ми го подарява най-тържествено. Мило, патриотично, зареждащо. А навън вали...сняг на парцали.

         ...Купонът свършва. Суетня като след всяка емоция. Минава известно време и след малко се отваря вратата  и в стаята влиза Мария, цялата „вир вода”. Мокра и възторжена. С жълта роза в ръка и малко омърлушена от снежната атака. „Честит рожден ден!”, казва Мария. „Мария, ти си луда!”, чувам се да казвам. „Видях, че никой не те поздрави и ми стана мъчно, реших да те зарадвам..., заповядай...”, допълни Мария.

         Мария, Мария, почивай в мир. И вечна памет! Обещавам някой ден  да напиша разказ за тортата на Мелиса от САЩ за Екатерина от Алеково, за да стане ясно, че за добрината няма граници, независимо дали вали дъжд като из ведро, дали се сипе сняг на парцали или наоколо са само преспи, огрени от скъпоценното зимно слънце. Защото е важно някой да отвори скърцащата портичка на твоята душа и да влезе в нея тихо и безмълвно, с надеждата, че ще го приемеш като неканен, но очакван гостенин.