Преди деня за размисъл: За социалния аутизъм, старческия инфантилизъм и детския наивитет

         

Българският гражданин, каквито и да  са му етническият произход, възрастта, полът,  занятието и цензът, все повече прилича на излязъл от латиноамерикански сериал брат близнак на Тома Неверник, т.е. на човека, който мъчно може да бъде убеден в истинността на нещо и за всичко иска сам да провери.

Показателно е всяко наше гласуване в избори през последните 25 години. Друг е въпросът дали то не е било резултат от силно влияние от страна на „световната революция“, „международното положение“, „вятъра на промяната“ или други махове и движения във времето и пространството, на които сме подвластни, дори и да не ни харесва.

Наред е да видим потвърждение или отрицание на това наблюдение  ще е и вотът на 25 май, когато предстои да посочим нашите, българските 17 евродепути в Европейския парламент, които са прашинка в армията от над 750 народни избраници от 28 държави.

         През далечната вече 90-а година, когато се очакваше валсът „45 години стигат – времето е наше“ да е достатъчен, за да си отиде безвъзвратно миналото, народът даде шанс на тангото с предишните управляващи, някога задушили свободата на словото в името на благоденствието, макар и не за всички.

Година по-късно политическото махалото отиде в другата крайност – пак народът отсъди: отреждаме преднина „с малко, но завинаги“ на представителите на „новите герои от улицата“, за да проверим доколко е дошъл периодът за „синьо време на сини надежди“. И това не сработи – заради големи очаквания или по причина на управленска немощ – все едно – резултатът не впечатли достатъчно, за да задържи новородената власт, съставена от различни еклектични идеологически крилца, обединени от т.нар. тогава Координационен съвет на демократичните сили.

Ето я и 94-а, с нейното горещо футболно американско лято – „Много сме (запалянковците), силни сме – само на футбол (тогава), обаче“. И взехме, че върнахме отбора на червените в играта, при това с идеята да управляват сами начело с млад и напет капитан. Както се оказа, не задълго, защото властта е сладка, баницата е малка, а мераклиите да държат ножа за разрязването й, са в пъти повече от необходимото. Отделно – за задокеанските и задкарпатските суфльори една самостоятелна власт, независимо от политическия си десен, тук, насред Балканския полуостров, е неудобна и нежелателна.

         Е, време беше в средата на 90-те години на миналия век да бъде и посято семето на популизма, защото експериментът с национализма бе пропуснат петилетка по-рано – тогава тази карта бе разиграна в една съседна страна. Говоренето на достъпен език, обещаващ от дъвка до колело, бързо навлиза в съзнанието на хората и скорострелно си намира място, за да дирижира вота. Няколко песни с китара и един-два митинга насред площадите, дори и без озвучителни уредби, стигат, за да се провери как бързо хваща укорът „Не ме гледай така тъпо(умно), българино!“, ами направо забрави за досегашните и предишните, та вземи се довери на никому неизвестните. Иначе казано – върни се в синьото време, защото трябва да приватизираме, каквото не е откраднато. Колкото по-наедро, толкова по-добре. Дори и с цената на закриване на фабрики, заводи и цехове по градчета, села и паланки. Границите са относително отворени – прав им път на всички, излезли безвъзвратно от порталите на предприятията.

         Кризата по света наближава, дори и да не сме чували за нея, защото за онази от 29-а  отдавна сме забравили. Америка и Европа се нуждаят от качествена работна ръка да им върши слугинската работа, за да удържат положението пред банките и спонсорите на икономическите си проекти. А там, зад доскорошната „Желязна завеса“ – който оцелее – оцелее, оставалите ще свикнат да си знаят мястото. Защото най-често връщане назад няма – българинът иска да се връща от гурбет напет, а не наведен и унизен, оставяйки за цял живот децата си в чужбина, където да се доказват като второ поколение аборигени за съответната страна.

         Та дойде „царското време“, цъфнало като мак сред житно поле току в началото на новия век. Видяхме едните, порадвахме се и на другите, дето уж бяха техни политически опоненти – „Тц!“, не ги харесахме, крайно време бе да се втурнем към благото слово, в което не доминират купешки думи, но има конкретни обещания за скорошни успехи. Някакви си там дни…, е, стотици само, ще ги издържим. Какво като не го познаваме господина от чужбина, нали не е българин по род, многодетен аристократ е с лице маска и с говор машина. Де да знаем, че за него горите са най-важното, както и привидният сговор, благодарение на който се зародиха задкулисни коалиции, защитаващи интересите на икономически групировки. И въпреки това – настана успокоение, нарасна и надеждата, че трудното свърши – напред е само розовият хоризонт,  все така илюзорен, по старому все тъй далечен, но за сметка на това – неизменно примамлив.

Постепенно идеологическите препирни отстъпиха място на прагматизма, цените на имотите скочиха в пъти, банките раздадоха кредити на когото можаха колкото им бе поискано. Дойде времето на по-сложните коалиции – не дотам еклектични, но пак непривични. А и сърдитите започнаха да се роят, защото българският политик иска след всяко управление непременно да му се целува ръка и да му се прощават неизпълнените обещания, за да ги изложи на предизборната сергия отново. Няма значение дали става за мост, улица, завод, училище или друга малка или голяма социална придобивка.

Та така: Костов се нацупи, че не му повярваха отново, за да продължи започнатото. Царят се изтюхка, че му показаха жълт картон и реално го отстраниха в девета глуха, а с него и придворните политици. Станишев и той не повярва пред 2009-а година, че си отива неразбран и неодобрен – повече от тези, за които направи, каквото реши, че си струва, отколкото от другите, които и без това са в графата „вечно се колебая за кого да гласувам, защото…няма за кого“.  Четири години по-късно и Борисов не можа да изтърпи недостатъчния за негов нов личен успех вот на избирателя, за да остане начело на една държава, в която никога, ама никога не можеш да разбереш кой какво иска да получи – освен всичко. Нито пък има надежда, че ще стане ясно кога ще се научи да благодари с подкрепа, когато трябва, и да критикува всеки и всички тогава, когато му е времето. Защото министърът, респективно депутатът, кметът, общинският съветник – някои избрани, други назначени – вкупом те са слуги на народа, защото са само негови представители във властта и нищо повече. Следователно не навеждането пред властимащия е рецептата да реализираш своето отношение към него, а пълноценният пряк и искрен диалог. Народът е казал – „Право куме в оки“, но това означава първо да помислиш, после да кажеш, а и да споделиш отговорност. По възможност извън кабинета, в който портретът на Левски виси като дамоклев меч над безсилието и двуличието. Нали той беше казал за кривиците и правиците, за чистата и свята република и т.н.

         В България вилнее абсолютен социален аутизъм, защото управляващият в продължение на години не знаеше за какво става дума, освен че във властта винаги има „папо“, от което се възползваш дори да нямаш „пипе“. Управляваните пък от своя страна така са се вторачили в собствения си пъп, че не виждат повече от носа си, включително и когато ги водят за него с мириса на евтини примамливи обещания. И още: някак неусетно в душите ни се настани старческият инфантилизъм, че някой горе непременно ще види какво се случва там, долу – сред масите, докато те си траят в омаята на детинския наивитет, за който явно няма измислен имунитет.

         Някога Поетът бе казал  с революционен патос „Септември ще бъде май!“, макар че каквото се случи – за добро или лошо, сатана факт пак бе през септември, долу-горе 20 години по-късно. След 25 май т.г. сигурно и едните, и другите ще искат отново „нещо“ да се случи през септември. С надеждата, че случката ще е вятър в платната непременно за този, който успее да се нареди на опашката за билети, гарантиращи участие в шоуто, наречено политика.

         Защото, ако се взрем в логото на всяка от основните партии, май няма да разберем много от посланията. Най-общите са на две от традиционните партии, свикнали да управляват и винаги да треперят за оставането си във властта: „За! Справедлива България  (в) социална Европа“ (Коалиция за България) и „ДПС в Европа – Европа в България“. Декларативни са посланията на други две формации: „България няма време за губене“ (ГЕРБ) и „Българите заслужаваме повече“ (ББЦ). „Време е за нова България“ призовава Реформаторският блок, кандидатите на който се самонаричат "Европейският отбор". Ключовото послание  за АБВ е  като от реклама: „Да съхраним българското“. Някак лично звучи посланието на КОД, отнасящо се до Антония Първанова: „Те говорят. Тя работи. Доказала е, че може“. На плакат с Илияна Раева обаче четем оптимистично съждение "Започва нещо ново". При НФСБ  всичко е кратко, точно и ударно: „Гласът на българските патриоти“. При „Атака“ в поредния клип заявката е във вид на въздишка: „Търпението ни се изчерпва“. За независимия кандидат Евгения Банева нещата изглеждат особено лежерни: "Свободата да избираш сам бъдещето си". За "Глас народен" предложението "Бий им дузпата" не подлежи на коментар.
      Накратко: ако разчита само на посланията от плакатите, придружаващи физиономиите на все по-малко знайни политически герои, драгият избирател трудно ще намери своя авторитет, когото да признае за еврофаворит, за да го избере с чавка или хиксче в квадратчето във въздългата бюлетина.

         …И все пак: „Глас народен – глас Божи“. Да доживеем до понеделник...