Първични мисли след реванша на Борисов, триумфа на Бареков, ръста на Местан и „по-беда“-та на Станишев

    

     Изборите за Европейски парламент, каквито провеждаме за трети път, не са най-сигурното доказателство, че резултатите от тях са това, което си мислим, че става в България. Те обаче са лакмус за това какви промени има в съзнанието на избирателя или обратното – как нищо ново няма в отношението му към партиите и политиците ни. Афористично казано, на практика след евровота сме изправени пред дилемата „Е ли е модел за подражание победителката в конкурса „Евровизия“ Кончита Вурст в България или самият наш роден избирател все повече мяза на мома, забрадена с брада?“ На пръв поглед – нищо друго не ми хрумва след непредвидения убедителен реванш на Бойко Борисов; след предсказуемия триумф на доскорошния му приятел и настоящ върл опонент Николай Бареков, след несъразмерния ръст на влияние на Лютви Местан и след поредната „по-беда“ на Сергей Станишев.

            Българинът така е устроен, че след всеки стрес – положителен или отрицателен, забравя родните поговорки – за бития и за другия, който не си признава; за закъсалата кола в калта и за многото пътища, стоящи пред нея оттук нататък; за това, че всяко зло е за добро и как много хубаво не е на хубаво. И още: за прекаления светец, дето не е драг, и за прехвалените круши, към  които не трябва да отиваш с голяма кошница, и т.н. Приближавайки се уж към европейските ценности, на които не разбрахме кое им е ценното за 7 години членство в Евросъюза, освен че можеш да си плащаш редовно вноските, но да не получаваш достатъчно от фондовете. Защото са по-важни указанията от Брюксел как да харчим парите си, а не нуждите в София и особено в околностите й на около 500 км към „североизточена България“.

            На първо време след изборния ден като божур сред зайча сянка разцъфнаха няколко истини: отборът на Бойко Бориков успешно изигра ролята на жертва, сви знамената и тръгна по-тихо от всякога сред народа чрез знайни и незнайни пратеници, вкл. и със задължителното съдействие на местните власти от същата политическа боя, за да убеди привържениците си, че заслужава да потърси път към управлението не само на общинско, на остатъчно регионално, но и на централно ниво.

            С похвален успех завърши десетгодишният поход към сърцата на българите, извървян от журналиста Николай Бареков – първо чрез най-силния манипулатор – телевизията, после посредством най-успешния си „проект“ – круиза „България без цензура“, и накрая чрез неуморна, мащабна и скъпа кампания, помогнала му да стигне до европарламента.

ДПС отново надскочи своя бой, макар и при неголям процент на гласувалите както в държавата, така и в „общността си“, за да потвърди, че и занапред без „движението“ няма да се случи „управлението“. Само не става ясно как преди пет години народът въ(з)стана срещу разделящия баницата Ахмед Доган, гласувайки масово, за да напълни урните в полза на Бойко Борисов, а този път преглътна заявката на Лютви Местан за нов възход, оставайки вкъщи да си пере прокъсаните гащи, отивайки до нивата да си окопае картофите или просто задрямвайки под слънчобран до пресъхващата след дъждовете квартална локва?

„Реформаторският блок“, кандидатите на който се самонарекоха авторитетно „Европейският отбор“, пропусна да направи пробив в дясното пространство, може би защото българите сме бедни на фона на богата Европа, където пък преяждането доведе до избуяването на националистичната идея в редица от страните от евросъюза. Първанов и компания може би ще си посипят главата с пепел, отказвайки се от следващи провокации в средите на левицата, но е и възможно да продължат с упорство да пробиват пъртина към сърцето на избирателя, защото азбуката ни все пак не е само от три, а от 30 букви. Същото се отнася и до Българската левица, в която няма да си признаят, че вотът в полза на №1 в бюлетина не е задължително да е единствено по убеждение, а и по щастливо стечение на обстоятелствата, но, както се казва - Съдбата си знае работата и понякога се подиграва с нас, за да провери колко ни стига умът да отсеем зърното от плявата. 
За "Атака" след 9-годишно забележимо присъствие в българския политически елит е рано да се каже дали влиза трайно в графата "и други" или все още има запазено, но не и предплатено, място в ложата. НФСБ доказа, че задъхано диша във врата на националистите, но явно все още не е намерена маята за успеха на този проект. Може би защото у нас нищо не е като по света – левите маршируват с десния крак в управлението, а центристите предпочитат да полегнат на матрака на популизма, защото така е по-лесно да постигнат целите си. А и както преди преди, и сега свободата да избираш се намира единствено на копието на оръженосеца.

На 13-ата година от своето властване начело на БСП Сергей Станишев показа с поредния отрицателен вот по фатален начин, че не е роден да печели избори, поне в България, а да управлява винаги с помощта на патерици – личностни – в лицето на сегашното правителство, и партийни в лицето на т.нар. „тройна коалиция“. Поредната му „по-беда“ само е потвърждение на правилото, че никога парата не е във свирката, макар и предизвикана с пари и силно партийно присъствие по мегданите на България. Стара максима е, че никой не е пророк в собственото си село, но като го осъзнаеш е най-добре да си намериш занимание, различно от досегашното, за да дадеш възможност на друг да поведе стадото – към кръчмата, църквата, чешмата или в най-близкия вир, за да има мир.

В един момент в България всички се интересуват неистово от два въпроса: какво ще направи оттук нататък  Пеевски и кога Станишев ще си подаде оставката – веднага, наесен или в някой хубав ден, когато никой няма да му я иска, защото от това няма да има кой да се развълнува?

Междувременно Бареков ще направи поредния тур на овациите, за да обере остатъка от каймака от народната любов, а Борисов ще прегърне пред камерите камара народ и ще го успокои, че се връща на бял кон, за да продължи да строи магистрали.

Местан ще покани когото трябва в сарая, за да се разбере на кафе относно новото разпределение на баницата, в която най-малко изварата ще е платена с европейски пари. Реформаторите? Те още дълго ще търсят още себе си, докато си намерят подходящ и харизматичен лидер, или открият панацеята за общуване с електората. Кунева явно го няма, а сигурно й липсват и  други неща, щом преференцията я изхвърли от европарламента. Впрочем по подобен начин и някой авторитет от БСП може да изохка, ако се окаже, че против волята на "Позитано" 20 за №15 (27-годишния политолог Момчил Неков от Силистра) са гласували достатъчно хора, пожелали да ползват правото си на избор на свой фаворит в харесаната листа. Ако това пък стане Силистра сигурно ще е градът с най-много депутати на глава от населението, защото там вече са силистренките Филиз Хюсменова - ДПС (България) и Костадинка Кунева - "Сириза" (Гърция).

Той, горкият ни народ, продължаващ да живее в сериала "Д-р Ха(о)ус", все още чака на тепсия да се яви месия, който да замеси питка от политическата мъгла и да я раздаде като награда или вместо извинение. А, както си спомняме, в неговата анамнеза, диагноза и прогноза нищо не е това, което изглежда на пръв поглед: бедността и богатството, гордостта и нищетата, правдата и кривдата, патосът и отчаянието, неудачничеството и гениалността, трудолюбието и мързелът, лявото намигване и дясното здрависване, надеждата и обещанието, уроките и похвалата, усмивката и сълзата, плачът и смехът, огорчението и самочувствието с покритие.

В изборния 25 май, само ден след най-българския празник – 24 май, в който изпратихме поредната партида абитуриенти, голяма част от които ще потърсят своя късмет на гурбет извън страната, България реши съдбата си, обръщайки гръб на евроскептизма, запазвайки интригата на върха на управленската пирамида. Оттук нататък от родните политици зависи какъв път ще извървят до своята Голгота. Евентуалните парламентарни избори са най-краткото разстояние, което ще изминат, за да потвърдим правилото от последните 25 години: българинът не обича тези, които избира да го управляват, и с мазохистично удовлетворение дава шанс на всеки да се упражни във властта. И без това прогресивно намаляваме в резултат на сбъркана демография и може да имаме възможност всеки от нас да се намести в топлото й кресло поне веднъж, дори и за кратко време. Междувременно току се изтърколили онези 40 години от безкрайни спирали в пустинята, през които родените в годините на поколението "Игрек" може и да се покаже, че знаят как да направят от България Швейцария на Балканите.