ДОБРУДЖАНСКИЯТ ГЕРОЙ - БЕСАРАБСКИЯТ БЪЛГАРИН ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ИВАН КОЛЕВ

http://www.sitebulgarizaedno.com

Изминаха 95 години от смъртта на генерал-лейтенант Иван Колев. Този тъжен юбилей отмина почти незабелязано. Родината и този път не зачете заслугите на един от най-верните си синове, посветил краткия си, но бурен живот за извоюването на свободата на поробените българи от Добруджа. Генерал Колев е един от творците на Добруджанската епопея и като че ли цяла Добруджа и до днес е съхранила спомена за тропота на препускащите ескадрони на Конната дивизия, участващи в разгрома на нашествениците румъни, руси и сърби до тяхното устремно прогонване и натъпкване в тихите води на хилядолетната северна граница на родината – река Дунав. Русия, беше тази, която даде Северна Добруджа на Румъния, като компенсация за Бесарабия на 3 март 1878 г., а през 1913 г. я подтикна да удари в гръб воюващата на няколко фронта България и руският император я поздрави от стария български град Кюстенджа при откъсването на още един по-скъп къс от отечеството – Южна Добруджа.
Руската войска беше дошла още от началото на войната на България срещу Румъния в Добруджа да брани румънската плячка придобита по най-нечестния начин, който историята познава. На помощ на румъните и русите в Добруджа беше дошъл и сръбският лешояд, надушил че отново може да грабне нещо в суматохата. Руските войски тук са командвани от руския генерал и един от най-добрите руски и съветски военни историци А. М. Зайончковский, по-късно автор на тритомна история на Първата световна война, претърпяла три издания и то все през съветския период (Вж. А. М. Зайончковский, Мировая война (1914-1918), Москва, 1924-І изд., 1931-ІІ изд., 1938-1919-ІІІ изд. в 3 тома). За чест на руската историческа наука би трябвало да подчертаем, че подобни екземпляри от нейните среди са просто изключения, без да забравяме разбира се че и нашият български генерал Радко Димитриев, напуска посланическия си пост в Петербург и преминава на действителна служба в руската армия, но поне се бие на Западния фронт и слава Богу не срещу родните си братя.


Но кой да си спомни за добруджанския герой ген. Иван Колев, натрупал по бойните полета само военни отличия и почести в годината, когато започнаха тържествата по случай 130 годишния юбилей от Руско-турската война, която освободи преди всичко българите от земите и народа им, като исконни български земи в Добруджа, Нишко, Пиротско и Вранско бяха откъснати и дадени на Румъния и Сърбия, а Българска Бесарабия отново премина в бездънната паст на “брата освободител”, Македония и Тракия поради руското дипломатическо и военно безсилие бяха върнати на Османската империя и останаха да тънат отново под робство. Уж освободените български земи бяха разделени на две области, но не както повеляваше по-правдиво решението на Цариградската конференция (1876-1877) на Източна и Западна България, а на васалното Българско Княжество и полуавтономната Източна Румелия. Мечтите, нито на “младите”, нито на “старите” от времето на възрожденските борби не можаха да се сбъднат, само Българската екзархия, поради едно недоглеждане на турските и руските дипломати остана да обединява народа ни пак в не дотам пълното българско землище, тъй като “Освободителната война” фактически откъсна и предаде на комшиите сърби и румънци старите български епархии в Ниш, Пирот, Тулча и Кюстенджа и те отпаднаха от диоцеза на Екзархията. А “по-голямата църковна сестра”, Цариградската патриаршия, още с възстановяването на Българската църква с фермана през 1870 г. побърза да я анатемоса и обяви за схизматична. Загиналите на Шипка български опълченци от всички български краища завещаха с кръвта си на следващите поколения да продължат борбите за освобождението на останалите под робство земи и народ. Не случайно големият български поет и революционер П. К. Яворов ще определи резултатите от войната през 1877-1878 г. с думите “тъй нареченото освобождение”. А през 1916 г. народният поет Иван Вазов, който беше възпял подвигът на “братушките” и беше изразил признателността на българския народ към Русия щеше да възкликне към “настървените руски войни” в Добруджа: “О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?” Но не бива да забравяме, руски войски се биеха срещу България не само в Добруджа. Големи руски военни части имаше и на Солунския фронт. С какво толкова малка България беше разярила “голямата руска мечка”? На това най-добре може да отговори не само историята със забравените, а и непрочетени нейни страници, а и с най-хубавите страници от българската художествена литература, които просто трябва да бъдат отново разгърнати. Не само народния поет Иван Вазов беше възпял подвигът на генерал Колев, а и певецът на равна Добруджа Йордан Йовков, истинността на които още преживе беше потвърдена от самия генерал. А злободневният за времето си поет Любомир Бобевски с песните си за Добруджа и Македония и с химна за съюзниците-разбойници ще бъде арестуван, за да бъде съден като военнопрестъпник, заради поезията си след Първата световна война. Не съм сигурен дали това не е единствен случай в световната култура за времето си, защото след десетилетия насилствено щяха да бъдат накарани да замлъкнат и други поети, както в Съветска Русия, така и в нейните сателити отсам Берлинската стена. Но дали някой днес може да обясни на потомците какво значат имената Мустафа Ачи, Первелия, Курт Бунар, Кочмар, Кара Омер, Узунлар, Тузла, Кара Мурат; кой е този Бял ескадрон и за какъв Триумф пише Йовков?
Мълвата още преди десетилетия разказваше, че нашите “двойни освободители” като навлезли в Добруджа в началото на септември 1944 г. първото, което направили било да потърсят и да бутнат паметника на генерал Колев. Те просто не знаели, че този неблагодарен народ не успя да му издигне паметник, макар събраните средства и готовите проекти от учредения фонд на негово име. Но тези които бяха яли боя в Добруджа добре помнеха. Човек и днес да мине през Борисовата градина няма да намери негов паметник. Неблагодарното потомство и държавници все още продължават да се отплащат по този начин на най-достойните си чада. Но и като че ли и вторачването ни само в изгубената Македония има вина за тази слепота към другите изгубени български територии и неблагодарност към техните герои и мъченици.


Генерал Иван Колев се ражда на на 25 септември 1863 г. в голямото българско село Бановка в Бесарабия, намиращо се наблизо до Болград. Не случайно съученикът на генерала Владимир Дякович нарича Бесарабия “Българска Бесарабия”. Българската колонизация в пределите на тогавашна Южна Русия и Бесарабия има дълга история, но преди всичко тя е в резултат на продължилите през вековете руско-турски войни, когато след отстъпващите руски войски поемали многохилядни български бежански групи. През 60-те години на ХІХ в. Русия ще размени своето татарско и черкезко население от Северното Черноморие с българско население отсам Дунава, което също ще засели по тези земи. И Г. С. Раковски ще призове със своя вик сънародниците си – “Къде отивате българи?” и ще стане персона нон грата в Русия. Тук бежанците намерили не само плодородна и гостоприемна земя, но те се преселили в старите български земи от времето преди да се създаде Дунавска България. Семейството на бъдещия генерал Иван Колев било преселническо от Пловдивско, като баща му – Колю Стоянов Кьойбашиев - заради трудолюбието си и предприемчивостта успял да стане един от първенците по имот и авторитет на Бановка, като дълго време бил и нейн кмет. Иван Колев учи в първоначалното училище в родната Бановка и след това от 1875 г. в Болградската българска гимназия. Болградската гимназия е един от многобройните български просветни светилници, пръснати из всички земи, където живеят българи и която с право можем да наредим до Габровската Априловска гимназия, Солунската българска гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” и Одринската българска гимназия “Д-р Петър Берон”. Завършва я с отличие през 1882 г. През този кратък период от време за нас българите се случват редица забележителни събития. Малкият бановчанин е свидетел как родните му краища и училище се обезлюдяват, тъй като българите отвъд Дунава се включват активно в революционните, църковните и просветните борби на народа си през 70-те години на века. През Болград минават и руските войски и българските опълченци на път за поробена България. Сам умел и пъргав ездач на бащините си коне, Иван Колев с възхищение гледа преминаващата руска конница, на път за България. Едва ли му минава тогава през ума, че след 4 десетилетия той ще се изправи срещу тази най-добра конница в света, казашката, и не само ще я победи, но ще я обърне в паническо бягство и ще я издави във вековната българска река.
Бесарабските българи са едни от първите и най-активни “строители на Съвременна България”. От тук са родом двамата министър-председатели Димитър Греков и Александър Малинов, първият ректор на Софийския университет акад. Александър Теодоров-Балан, митрополит Григорий Доростоло-Червенски, проф. Димитър Агура, проф. Стефан Баламезов, проф. Георги Дерманчев, проф. Стефан Георгиев, проф. Атанас Тодоров, проф. Богомил Берон, проф. Иван Вульпе, доаиенът на българското офицерство генерал Данаил Николаев, както и генералите Георги Тодоров, Георги Агура, Иван Златанов, Атанас Назлъмов, Димитър Мететелов, Стефан Любомски, писателите и публицисти Г. П. Стаматов, Борис Дякович, Владимир Дякович, Йов Титоров, и още стотици министри, политици, дипломати, учени, културни и църковни дейци и др.
По времето, когато Ив. Колев е ученик в Болград Бесарабия за пореден път минава от румънски в руски ръце, като компенсация за подарената от русите и заграбена без охота от румънците Северна Добруджа. Но скоро те ще забравят за недоволството си, след като усетят колко сладка е тази добруджанска хапка. Не бива да забравяме, че румъни са минавали отсам Дунава само като конекрадци или бягайки от чокойското потисничество, а и по разбойнически дела из богатите български села.

Трудно е да се сравняват по това кой режим е бил по-добър в Бесарабия, румънският или руският, но за това има огромна литература и документация, в голямата си част недостъпна и непозната, от която изобщо не личи ни най-малка благодарност за руското или румънското “гостоприемство”. Дори на тези, които смятат че българите са намерили гостоприемство и благодатна почва за изява в рамките на Русия и Румъния би било добре да напомним, че руската и румънската жестокост не отстъпват на сръбската и гръцката, отразени в “Македонския мартиролог” и дори е от голямо значение за историческата истина да се отпечатат не само мартиролозите за българите в Румъния и Русия, но и анкетите които провеждат Петър Габе, Драгомир Пачов, Данаил Кацев-Бурски и редица други, изпълнени със списъците на хиляди избивани, измъчвани и преследвани наши сънародници.
След завършването на Болградската гимназия Ив. Колев прави несполучлив опит да стане учител в родното си село. Близо две години работи като писар в Селското общинско управление в Бановка и от края на лятото на 1884 г. и той заминава като много от земляците си за старата родина – свободното Българско княжество. Тук за кратко време работи като чиновник в Народното събрание и в Софийския окръжен съд. По това време подготовката за Съединението на Княжеството с Източна Румелия върви най-усилено. Младият бановчанин се включва и той в нея и след като Съединението става факт и Сърбия вероломно (като че ли тя може по друг начин!) напада в гръб България, той се записва доброволец в Ученическия легион. За участието му в Сръбско-българската война е награден с първия си медал.
От началото на януари 1886 г. постъпва във Софийското военно училище в І специален клас. Блестящ във военното дело, но поради настъпилите смутове в Княжеството в резултат на руските интриги и след действията на офицерите русофили, младите юнкери, сред които е и Ив. Колев са включени в конвоирането на детронирания първи българския княз Александър до руската граница. След последвалия контрапреврат юнкерите са арестувани и разжалвани, а Ив. Колев е приведен на служба в 3 пехотен Бдински полк. Това се оказва един от най-тежките моменти в живота на Ив. Колев, за който той избягва да си спомня през целия си останал живот. Това изпитание трае наистина кратко – само два месеца - и на на 24 октомври 1886 г. е възстановен и е приведен във ІІ старши специален клас и на 4 април 1887 г. е произведен в чин младши портупей-юнкер. На 27 април 1887 г. е произведен в първи офицерски чин – подпоручик и получава назначение в 3 конен полк. Ив. Колев все пак остава верен на детската си любов – конете и избира да служи в кавалерията и независимо от различните си назначения и специализации във войската и като преподавател във Военното училище той винаги се връща към конницата, това най-българско бойно изкуство, прочуто още от основаването на Дунавска България.
На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и скоро е назначен за член на Полковия съд и да ръководи новосформираната Конно-сапьорна команда, като същевременно отговаря и за офицерската спестовна каса.

Винаги в течение на постиженията на историографията и на военната наука за младия офицер не представлява никаква трудност и спечелването на конкурса за следване в Генералщабната академия в Торино, Италия, където се обучава в продължение на две години (от 1892 до 1894 г.). След успешно издържаните изпити се завръща в София и веднага е назначен за старши адютант на 1 пехотна Софийска дивизия, след като вече е повишен в чин ротмистър. Служи в 4 конен Търновски полк като командир на 3 ескадрон (1897), но скоро (1898) получава назначение като офицер за особени поръчки в Кавалерийската инспекция, а на 15 февруари 1900 г. е преназначен за старши адютант в инспекцията, след като предния ден е произведен в чин майор.
Между непрекъснатите назначения и командировки в страната и чужбина Ив. Колев успява и да се ожени за землячката си София Петрова Фитова от Болград на 19 октомври 1897 г.
До голяма степен издигането и авторитетът, които си извоюват Лейбгвардейския ескадрон (по-късно конен полк) са свързани с личността на Ив. Колев. От 19 май 1902 г. той получава назначение като помощник-командир на ескадрона. В преименувания вече на полк Лейбгвардейски ескадрон Ив. Колев е произведен на 14 февруари 1904 г. в чин подполковник. След близо двегодишна служба на този пост, той е изпратен на нова служба като и.д. началник-щаб на Кавалерийската инспекция и в много скоро време му е предложено да приеме длъжността началник-щаб. От 4 октомври 1908 г.  Ив. Колев е назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк и оставен да замества и инспектора на Кавалерията в продължение на 2 години, като на 15 октомври 1908 г. е повишен в чин полковник. През 1911 г. председателства комисията по провеждането на конкурсните изпити за желаещите кавалеристи да се обучават в чуждестранните военни академии.
Във времето когато отечеството и родната армия започва усилена подготовка за освобождението на поробените българи в Македония и Тракия полковник Колев получава назначение за началник-щаб на Ямболския укрепен пункт, а в началото на Балканската война (1912-1913) получава назначения – първоначално като офицер за поръчки към Главната квартира на Действуващата армия, а скоро след това, от 2 декември 1912 г. за началник-щаб на ІІІ армия. Назначенията следват едно след друго, но за съжаление на амбициозния офицер все по-далеч от любимата му конница. На 22 януари 1913 г. е даден на разпореждане на командващия Съединените армии, а на 12 май 1913 г. е назначен за началник-щаб на І резервна армия, за да получи само десетина дена по-късно – на 21 май назначението за началник-щаб на V отделна армия. И извън конницата полк. Ив. Колев със старание изпълнява всички заповеди, а в редица случаи напористият офицер поема и редица рискови действия. Командването на армията му обявява благодарност за техническото разработване на операциите, за участието в боя на авангарда на V армия при Гюешево и за ръководенето на военните операции на българските военни части в боевете при Босилеград през Междусъюзническата война.


В дните на първата национална катастрофа Ив. Колев получава заповед на 12 август 1913 г. за новото си назначение, като командир на любимия си Лейбгвардейски конен полк, която само след дни (на 2 септември 1913 г.) ще бъде последвана от друга – за командир на 1 конна бригада, което да съвместява с длъжността инспектор на Кавалерията. Като че ли мечтата на Ив Колев най-после се е сбъднала – да застане начело на конницата, но скоро и това ще се промени.
След трагично завършилата Междусъюзническа война и новото завземане от турските войски на територията отвъд линията Мидия–Енос, въпреки решенията на Лондонския договор (17 май 1913 г.), са подписани два договора – Букурещкия (28 юли 1913 г.) и Цариградския (16 септември 1913 г.), които на практика са не само катастрофа, но и капитулация за България. България загубва Вардарска и Егейска Македония, Източна Тракия до линията Мидия–Енос и Южна Добруджа, в резултат на действията “съюзниците-разбойници”, подпомогнати от полакомилата се за нови български територии Румъния и започналата да се съвзема Турция. От освободените територии в границите на България влизат Пиринска Македония заедно със Струмишко, Западна Тракия с Гюмюрджинско (Беломорието) и част от Източна Тракия с Кърджалийско.
Въпреки, че в този критичен момент България е заобиколена само с врагове, които са същевременно и алчни съседи, тя прави опит да намери съюзник сред тях. Това на практика се оказва довчерашния главен противник Турция. В дните когато се подписва Цариградския договор, делегация от първите ръководители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), в състав Андон Димитров, Борис Мончев и Дионисий Канделаров, а по-късно и полк. Александър Протогеров води успоредни тайни преговори, в резултат на които се постига споразумение и се подписва протокол за създавате на Българо-турска революционна организация, към която е трябвало да се присъедини и Албанския и Влашкия комитети за извоюване свободата на Македония. Главен център на тази организация става Цариград, а изходен пункт за ръководство и революционни действия Гюмюрджина, представляваща главен град на Българската Западна Тракия. Въпреки започналите революционни действия българската държава спешно организира и във военно отношение Гюмюрджинската област. На тази важна в стратегическо отношение военна област се оказва необходим отново полковник Колев и на 31 октомври 1914 г. той получава назначението за и.д. началник на 10 Беломорска дивизия, като е приведен за пореден път от кавалерията в пехотата. На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. Младият генерал успява да организира не само във военно отношение, но подпомага и установяването и укрепването на гражданската администрация Беломорската област. Ген. Колев укрепва Беломорската брегова граница и на 22 януари 1916 г. успява да отблъсне опита за десант на английски и френски военни кораби при пристанищния град Порто Лагос. Тук английската и френската флота търсят възможност за изява и евентуална победа срещу наскоро включилата се в Първата световна война България на страната на Тройния съюз, като реабилитация за английската катастрофа на 9 януари 1916 г. от турските войски на Галиполийския полуостров.
При всички назначения съпругата му, неговият верен приятел и другар е винаги до него. Тя е не само стабилно рамо за генерала, но и интимен довереник за радостите и притесненията на бележития военачалник и като че ли потвърждава мисълта, че до всеки велик човек има и една велика жена.
Успял да организира и да присъедини към царството в истинския смисъл на тази дума Беломорската област  и когато името му става най-голямата опора за населението и войските ни в Беломорието, генералът получава последното си и най-славно, жадувано от години назначение, на което ще остане до смъртта си. На 11 май 1916 г. със заповед на Действащата армия е назначен за началник на 1 конна дивизия, като от същия ден получава и заповед, с която е назначен за инспектор на конницата.
От тук нататък генерал Колев за един период от близо една година успява да се нареди в пантеона на безсмъртните българи и името му да стане легенда още приживе през Първата световна война в боевете за освобождението на цяла Добруджа и прогонването и унищожаването на румънските, руските и сръбските нашественици от Добруджанския фронт. Народът ще нарече още тогава тези славни битки с името Добруджанската епопея, а генерал Иван Колев с прозвището Добруджанския герой.
Участието на България в Първата световна война има една българска особеност и характерна черта. Докато двата противостоящи си блока са борят за преразпределение на света, за завоюване на чужди територии и имат главно империалистически цели, България започва участието си във войната тъй като пред нея стои задачата за довършване на освобождението на заграбените от съседите български земи и да прекрати ужасната денационализация, непозната дотогава в историята, пред която е изправено българското население в останалите отвъд границите българи.
Командваната от генерал Ив. Колев 1 конна дивизия влиза в състава на ІІІ българска армия, под ръководството на генерал Стефан Тошев, която е същевременно неразделна част от Дунавската армия, командвана от германския военачалник фелдмаршал Август фон Макензен, в която освен германски и български войски, има е неголеми турски и австро-унгарски военни съединения.
Въпреки, че в следващите страници на този сборник са отразени най-подробно личността и делото на командира на Конната дивизия тук накратко ще спомена най-славните победи и битки, в които участва командваната от него кавалерия, която има основен принос за унищожаването и прогонването на противника от Добруджа. Ден по ден и час по час тези битки са отразени в съставените от ген. Константин Соларов “Реляции на 1 конна дивизията”, а отделните заповеди и донесения по войната в Добруджа могат да се проследят в книгата на неговия началник-щаб ген. Александър Кисьов “Генерал Колев и действията на 1 конна дивизия в Добруджа през 1916 година”.
Когато ген. Ив. Колев поема новата длъжност цялата 1 конна дивизия е съсредоточена край Нови Пазар. Веднага той прави промени в ръководството на дивизията като назначава за началник-щаб подполковник Александър Кисьов, а за старши адютант в Щаба на дивизията е назначен майор Константин Соларов, и двамата негови възпитаници от времето, когато е командващ Лейбгвардейския конен полк. Личният състав на дивизията е също внимателно подбран, и наистина бъдещето показва, че генералът не се излъгва в предварителните си действия по организирането на дивизията. Ген. Колев се погрижва, като грижлив стопанин и за попълването на конския състав, като негодните коне са подменени. Добре запознат с условията за воденето на съвременната война, ген. Колев настоява за присъединяването към дивизията на колоездачни роти, като към всеки конен полк са формирани и по един картечен взвод. Той успява да постигне необходимата съгласуваност с артилерията и пехотата. Голямо внимание обръща и на едни от най-слабите страни на кавалерията до момента – тиловата служба, обозите и интендантството. Особено важни за воденето на военни действия в равна и безводна Добруджа е било снабдяването с храна и вода. Обърнато е и сериозно внимание на непрекъснатата връзка с щаба на ІІІ армия и щаба на Дунавската армия, като е осигурено и непрекъснато разузнаване и наблюдение на разположението и движението на войските на противника. Преди да се включи дивизията във военните действия ген. Колев провежда редица военни учения, в условия близки до истинските бойни, като по този начин осигурява не само бойната готовност на частите, но успява да постигне и толкова важната съгласуваност между командния състав на отделните части, както помежду им, така и с Щаба на дивизията. Още от първите дни на назначението си той се проявява и като изключителен организатор и безкомпромисен и взискателен командир, както по отношение на подчинените си, така и към себе си, нещо което отбелязват всички, които го познават или са служили с него или под негово ръководство.
България обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. Още на 31 август 1915 г. сутринта командващият ІІІ армия ген. Ст. Тошев изпраща следната телеграма до ген. Ив. Колев: “Войната против Румъния ще бъде обявена утре 1 септември. Пригответе всичко да бъде готово по първа заповед да почнете военните действия.” Задачата на дивизията е конкретизирана с нова оперативна заповед на ген. Тошев от 1 септември, когато войната вече е обявена. Заповедта под № 16 определя: “С придадените й колоездачни и пехотни роти да настъпи по посока на Курт Бунар и го овладее, като поддържа свръзка с 2 бригада от 1 Софийска дивизия. На дивизията се възлага да прекъсне съобщенията между Добрич и Силистра”. След съответните разпореждания и заповеди на ген. Колев заповедта е изпълнена за по-малко от 3 часа и градът е превзет. Охраняващата го румънска дружина с картечници е разбита, след като дава жертви – 63 изсечени и 75 пленника, а останалите румънци успяват да се отърват от пълно обкръжение и се спасяват в паническо бягство. Това е първата победа на командваната от ген. Колев Конна дивизия. Той си взема сериозни бележки от нея, целящи да се подобри връзката между щаба на дивизията и отделните нейни части.
Въпреки заповедта на началника на ІІІ армия на 3 септември “да се утвърдят при Курт Бунар и да наблюдават”, ген. Колев успява за един ден да нанесе два сериозни удара върху румънските войски при с. Кочмар и с. Кара Пелит. При Кочмар са съсредоточени две румънски дружини, срещу които действат ескадроните на 1 конна бригада, докато при Кара Пелит срещу 4 конна бригада са съсредоточени повече от 4000 румънски пехотинци. И двата почти едновременни удара унищожават румънските войски, като са взети огромен брой пленници. Ген. Колевата конница действа решително и безпощадно, тъй като румънците в опита си за отстъпление подпалват Кочмар и се отдават на безчинства. Пред настъплението на българската конница оцелелите румънски части правят опит да се скрият в близката гора, но тук са спрени от преградния огън на конната батарея. Може би най-точно описва тази битка майор П. Пеев в биографията на генерала, когото той сравнява с режисьор, който ръководи този кървав театър. Биографът пише: “Започва страшна сеч, незаписана в летописите на историята. Развихрените стихии, които човек носи в себе си, намериха отдушник и бе невъзможно вече да бъдат спрени. Напразно генералът викаше “стой”, “стига”. Накипялата мъст срещу “кокошкарите” от 1913 година трябваше да се излее, за да запомнят поколенията как се наказват изнудвачите”.
Освен хилядите румънски пленници в ръцете на Конната дивизия попада и едно румънско оръдие с две ракли, пълни с гранати, изоставени от бягащите румънци.
Следващият ден Конната дивизия получава заповед да пази фланга на нашите войски, започнали вече атаката на Тутракан и Силистра. Конната дивизия с бърз преход се придвижва към Добрич, който този път е изпразнен от бягащите румънци, научили за разгрома при Кочмар и Кара Пелит. Разузнаващите разезди съобщават, че пред тях се намира вече не румънски части, а руската конница, съставена от непобедимите до тогава казаци.
Трудно е да преценяваме днес доколко нашата войска е била изправена пред дилемата, че това са освободителите от 1877-1878 г. Лъжливите обяснения в гимназиалните ни учебници, от ученическите ми години, за империалистическия характер на Първата световна война, когато са изправени брат срещу брата и снимката, която ми се е запазила в съзнанието от побратимяването на нашите войници с руските на р. Серет, просто са една измислица и лъжа. Руснаците, колкото и да се ползват с обичта на голяма част от българския народ в онези години, не бяха дошли този път като освободители, а като агресори с цел да подпомогнат румънските грабители да запазят плячкосаните български земи. Ако непредубеденият и незапознат читател разгърне спомените и дневниците на руски политици, държавници и царедворци ще прочете страници, изпълнени с омраза и жлъч към България и ще се запознае с втълпяваната пред руската общественост и военни теория за “българското предателство към Русия и към славянската общност”. Интересно българинът дава ли си сметка какви са резултатите от действията на славянската общност и колко големи са пораженията от панславянската идея. Но може би тези размишления едва ли са вълнували по онова време българския войник, който преди всичко е трябвало да защити отечеството си и патриотизма му е бил в кръвта и в съзнанието му. Срещу нашите войски е изправен враг, какъвто славянски враг – сърбите, вече се беше изправял срещу българската войска с цел да заграби все нови и нови български земи – през 1885 г. и през 1913 г. Такава беше истината, колкото и да не е по вкуса на всички. Същото се отнася и до командира на Конната дивизия, ген. Колев, който макар че обича и се прекланя пред руската класическа литература и мисъл, достатъчно добре си дава сметка, че срещу него се представители не на руския хуманизъм и на революционерите демократи, а тежко въоръжена вражеска войска, целяща да помогне на поробителите, да запазят за себе си заграбеното през 1878 и 1913 г.

Но да се върна към предстоящото, когато застават една срещу друга българската и превъзхождащата я по численост руска конница. И тук бих искал да цитирам точните думи на майор Пеев: “И когато разездите от двете страни се приближиха едни към други, нашите не виждаха пред себе си нищо друго освен враг, който идваше да се нахвърли върху тях. Тогава нашите конници бързо сваляха карабините си и, както са на конете, насочваха ги към врага, спокойно се премерваха в него и бърже го обстрелваха, също както бяха обучавани. Казаците най-малко очакваха такъв отговор. Изненадани от това, те бързо обръщаха назад и с бягство търсеха спасение, след като оставяха по няколко убити и ранени свои другари.”
От разузнавателните разезди и от заловени руски пленници се получава информация, че към Курт Бунар и Бей Бунар се предвижва цяла руска дивизия в състав от пет полка от по шест ескадрона всеки, представляваща почти два пъти повече от нашата Конна дивизия. Ген. Колев заповядва дивизията да тръгне рано сутринта на 6 септември още в 3 часа, за да пресрещне и изненада руснаците. Денят минава без сражения, тъй като руската конница изчаква. По това време се почувства и необходимост от подкрепа за нашите части в Добрич. Българските войски при Добрич са изправени пред натиска на превъзхождащ ги противник, състоящ се от съединените части от 61 руска дивизия, Смесената сръбско-руска дивизия, една румънска дивизия и един руски конен полк. Изправени пред поражение нашите войски са спасени от пристигналата в последния момент Конна дивизия, която още от състоянието на преход преминава в стремителна атака и успява да разбие и унищожи сръбските и румънските части, докато русите стоят безучастни в страни от бойното поле. Победата над врага е просто грабната в последния момент от чувстващите се вече победители обединени руско-румънско-сръбски войски.
В донесението, което ген. Колев изпраща на командващия ІІІ армия за срещата с русите на бойното поле, той пише дословно: “Характерни са думите, които техни казаци казвали пред селяни българи: “ние мислехме че българите няма да стрелят по нас. Между това, обаче те се хвърлят като кучета, и проклятие: десет човека атакуват четиридесет”.
След победата при Добрич ген. Колев заповядва дивизията да се завърне на изходната си позиция и тя като хвърковатата чета на Бенковски успява отново да премине след победната битка при Добрич отново четиридесетте километра до Бей Бунар.
С изключително важна задача е натоварена Конната дивизия по време, когато ІІІ армия води боевете за превземането на силно укрепената Тутраканска крепост. На ген. Колев е наредено да се изтегли дивизията на крайния десен фланг, където да охранява фланга на армията. Изпълнявайки тази задача дивизията на ген. Колев успява да спечели още една победа над врага на 21 септември. Този път при село Мустафа Ачи. Срещу Конната дивизия се съсредоточаваха големи румънски части, които бяха получили задачата не само да спрат паническото си отстъпление, а да преминат в настъпление и да атакуват нашата Конна дивизия. Срещу нашите войски бяха съсредоточени 9 и 10 каларашки конни полкове с една батарея и 40 румънски пехотен полк. Допълнително румънците получават ново подкрепление от още три батареи. Недостатъчният числен състав и липсата на боеприпаси започват да създават проблеми на противостоящата българска пехота, подпомогната от кавалеристите, които се нареждат редом с тях в окопите и започват да стрелят с карабините си. Въпреки огромните български загуби ген. Колев не бърза да хвърли в битката скритите ескадрони зад с. Мустафа Ачи, а изчаква подходящия момент, който наистина скоро идва, когато румъните се готвят за последното си настъпление срещу почти останалите без муниции български части. Ген. Колев контраатакува с изчакващите Лейбгвардейски, 3 и 4 конни полкове. Румънците дават огромни жертви, но 9 и 40 румънски полкове успяват да се спасят от пълно унищожение и плен в паническо бягство.
Тази победа на Конната дивизия се оказва не само много важна, но и като пример за това как конницата може да победи пехотата. Това е забелязано от фелдмаршал Макензен, който в лично писмо до ген. Колев ще отбележи: “Като сам стар кавалерист, с особен интерес следих действията на българската конна дивизия и винаги бях във възторг от нейните смели и чисто кавалерийски действия. Мога да Ви уверя в едно – че до сега се беше сложило убеждението, какво атаката на конница срещу пехота е невъзможно. Вие с няколко блестящи примера го опровергахте. Много висши кавалерийски началници, мои другари, ви завиждат и не мога с писма да ги уверя, че това, което Вие сте направили – е свършен факт. Като Ви благодаря За досегашните отлични действия, позволявам си от името на Негово Величество германския император да ви наградя с орден „Железен кръст II степен".”
Това, което има предвид германският военачалник е нападението на Конната девизия върху пехотата, когато се намират на един изстрел, а всъщност нямат повече патрони в карабините. Тогава ген. Колев командва не изтегляне, а атака на конницата срещу пехотата и кавалеристите с извадени саби прекъсват вражеската линия и след като са навлезли в тила им, обръщат отново конете и този път ги удрят в гръб. Жертвите са не само многобройни, но и впечатлението е потресающо, както от смелостта на българската конница, тъй и от саебеотрицанието, толкова характерно за нашия войник в бой. През времето на Балканската война българският войник беше овековечен с неговите атаки “На нож!” от Ярослав Вешин, а този път показа пред света как конницата може да победи и царицата на боя – пехотата. Тези впечатляващи действия са овековечени върху платното от военните художници Никола Кожухаров, Константин Щъркелов и Георги Машев.
Друга голяма паметна битка, която извоюва командваната от ген. Колев Конна дивизия беше тази при с. Первелия (кота 90) на 1 октомври срещу 5 румънска пехотна дивизия, усилена с една румънска конна бригада и цялата руска конница. Боевете продължават цели десет дни и въпреки заповедта към ген. Колев да отстъпи от позициите, той не само че не отстъпва, но и изпраща Лейбгвардейския полк като подкрепление на съюзническите турски войски. Въпреки студеното и дъждовно време ген. Колев е на позициите и в окопите заедно с войниците си, което се отразява върху сериозно разклатеното му здраве.
Следващите успехи, които пожънва командваната от ген. Колев Конна дивизия са стремителното превземане на стария български град Кюстенджа на 19 октомври. Един след друг падат Мулчова, Топра Хисар и Тузла. За победата при Мулчова майор П. Пеев цитира следното описание: “За срам на румъните и армията им се разиграваше много интересна сцена. Целият скат беше почернял от румънски войници, които, преследвани от нашата пехота и артилерия, бягаха към гребена, за да избегнат огъня. Но това не беше най-чудното. Не за първи път се виждаше румънско бягство. Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски. Това издаваше напълно възмущението на русите от бездарността и страха на румъните. Нашите артилеристи бяха бдителни на поста си. Те забелязаха всичко това, което ставаше в редовете на нашите врагове. Веднага нашата артилерия се намеси в тоя спор и пренесе целия си огън в тая посока. Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но ... нашата артилерия тури край на спора - няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни - обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи към гребена и оставиха румъните свободно да се отдалечат."
Паметна ще остане в историята и победата при Кара Мурад на 23 октомври срещу обединените руски и румънски части. Конната дивизия успява да залови повече от 1300 пленници и важна реликва – знамето на 265 Оренбургска руска дружина.
В първите дни на януари 1917 г. победният ход на командваната от ген. Колев Конна дивизия в Добруджа ще завърши с влизането в Мачин и Тулча.
Чувството за изпълнен дълг и гордост на ген. Колев личи от негово писмо от 16 септември до съпругата му: “Славата на кавалерията, с гордост мога да кажа, че аз я издигнах”. Това са думи, към които трудно може да се добави каквото и да било повече, но от голямо значение са също думите на неговия земляк и друг голям български военачалник генерал Георги Тодоров, командващ ІІ армия, който ще му телеграфира от фронта най-възторжено след славните победи в Добруджа: ”Възхитен съм от действията на нашата конница. Душата ми е препълнена от радост, че нашата конница със своите смели и отлични действия стъпи на онова стъпало на слава, към което се стремеше, обаче нямаше достоен водач. Във Вашето лице тя получи тоя водач и оправда Вашата вяра и обич към нея."

Въпреки заслужения триумф след славните победи, умората от непрекъснатите походи и битки и коварната болест го повали, това което не успя да направи никой от противниците му.
Ген. Ив. Колев въпреки съветите на лекарите не търси никакви удобства, колкото и да има възможност и право на това, тъй като той се стреми да бъде винаги до подчинените си и да е редом със скъпите си войници. След много настоявания той заминава на лечение за София и след това за Виена. Положените грижи от българските и австрийските лекари не успяват да спасят живота на този бележит български военачалник.
На 28 юли 1917 г. той е произведен в чин генерал-лейтенант за “особени заслуги през войната в Добруджа”, а на следващия ден, 29 юли 1917 г., на върха своята слава той умира във Виенския санаториум, в който е на лечение. Братската столица, заедно с най-висши австрийски и германски военни и обществеността на Виена, изпращат с най-големи почести тялото на героя за столицата на България.
На 8 август 1917 г. на поклонението в софийския храм “Света неделя”  и на погребението му в софийските гробища произнасят надгробни слова генерал Стефан Тошев, генерал Александър Протогеров и Григор Василев, а пред другарите и подчинените му от Конната дивизия в Добруджа произнася траурно слово неговият заместник и бивш другар генерал Тодор Марков.
Така завършва краткия и славен живот на един от най-бележитите български военачалници, чиято дейност трябва свято да почитаме и да славим неговата памет.
* * *
За 90-годишнината от смъртта на ген. Ив. Колев подготвих двутомен сборник с документални материали и спомени, а Никола Григоров го издаде. Още тогава двамата с него смятахме, че той по достойнство принадлежи към поредицата от исторически и документални изследвания на библиотека “Сите българи заедно” и той беше нашият принос за отбелязването на годишнината от смъртта на генерал-лейтенант Иван Колев. Впоследствие сборникът беше публично представен, като му бяха посветени телевизионни и радиопредавания. Н. Григоров откри гроба на генерала и организира неговата поправка и почистване, а Николай Дойнов създаде великолепен документален филм, проследяващ военните подвизи на ген. Колев в Южна и Северна Дожбруджа.
На боевете на Добруджанския фронт е заделено не голямо място в руската История на Първата световна война, като авторите са се опитали да смекчат, доколкото е възможно катастрофалните резултати за Русия и нейните съюзници, като отдават преди всичко заслугите за победата над тях преди всичко на германското командване, без да отбележат българските заслуги на генералите Стефан Тошев, Иван Колев и Тодор Кантарджиев. Ако можем да разберем пренебрежителното отношение на руската страна, в лицето на бития руски, а впоследствие и съветски генерал и военен историк А. М. Зайончковский към българските победи, трудно ни е да разберем позицията на съюзниците, отразена в мемоарите на генерал Ерик Лудендорф (Вж. Е. Лудендорф, Моите спомени от войната 1914-1918, Берлин, 1921), който е началник на Германския генерален щаб през Първата световна война. До голяма степен същото може да се каже, и за фелдмаршал Август фон Макензен, който като че ли в не много популярните си мемоари (Вж. А. фон Макензен, Писма и записки на генерал-фелдмаршала от войната и мира, Лайпциг, 1938) не всичко си спомня за боевете в Добруджа, освен собствената си роля на върховен военачалник на Дунавската армия и като че редица важни моменти от боевете в Добруджа са се изтрили от паметта му, забравяйки написаното, в което споделя възторга си от българските победи и неповторимите редове за успехите на генерал Колев срещу вражеската руска и румънска конница и пехота. Така постъпиха и някои от българските генерали Тодор Кантарджиев, Атанас Назлъмов, Илия Сирманов и Христофор Хесапчиев, които се опитаха да омаловажат в спомените и статиите си делото на ген. Колев с целта да се изтъкне преди всичко собствената им дейност, тъй като когато те са писани ген. Колев вече е покойник и те смятат, че няма кой да защити неговото дело и личност. Наличната огромна литература и документация е най-доброто свидетелство, че опитите им не успяват. На недобросъвестно изложените факти в спомените и писанията им отговарят още на момента ген. Стефан Тошев, който без да изпитва ни най-малки притеснения от авторитета на генерал Лудендорф пише книгата си “Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година”, като отговор на генералските брътвежи и обвинения срещу българите, в която откроява дейността и фигурата на своя подчинен ген. Иван Колев. По същия начин постъпват и генералите Константин Соларов, Александър Кисьов, Никола Жеков, Данаил Николаев, Паун Бананов и редица други, които отхвърлят най-безцеремонно омаловажаването на дейността на покойния генерал и техен другар, а на някои от тях подчинен или командир. Но най-възторжените страници за генерала дължим преди всичко на перото на военния и политически деец подполковник Николай П. Николаев. С гордост Н. П. Николаев, който през време на война е следовател в Конната дивизия в своите “Фрагменти от мемоари” ще отбележи, че “когато начело на дивизията застана генерал Ив. Колев, аз имах щастието да бъда един от близките му и непосредствени помощници във всички бойни действия, с изключение на един къс период, през който поех, по мое желание, командването на “Белия ескадрон” от 6 конен полк, чийто командир беше ранен в боя при Кара Пелит”. За дълга си като офицер, когато написва книжката си “Конници”, представляваща неговите дописки до военните издания пише: “България беше във война, аз бях офицер и моят дълг беше да съдействам с всички сили за победата на нашата войска”. Н. П. Николаев в края на войната е изпратен от Главната квартира в редакциите на в. “Военни известия”, сп. “Отечество” и “Походна войнишка библиотека”, като сътрудничи и на сп. “Нашата конница”. През това време той написва останалата до днес най-хубава биография на любимия командир на Конната дивизия, която е отпечатана в отделна книжка на списанието. Ще цитирам дословно неговите думи по този повод: “През лятото на 1919 година бях окончателно преведен във Военно-съдебното ведомство и се разделих с конницата, дето бях прекарал най-добрите години от службата си. Към това време излезе от печат в отделна книжка, издадена от фонда “Нашата конница”, написаната от мене биография на покойния генерал Иван Колев, с което изпълних дълга си към паметта на многообичания началник и бележит наш пълководец”. Като въпрос на дълг и чест приемат направеното от тях за ген. Ив. Колев и военният историк полковник Иван Стойчев, военният деец и публицист майор Петко Пеев, полковник Рачо Славейков и политикът Григор Василев, благодарение на които всичко направено от славния Добруджански герой не само е събрано и записано, но и популяризирано до 1944 г. Съпругата му запазва и предава във Военния архив и музей запазената документация и всички отличия. Съхраняването на неговата памет дължим и на учредителите на Фонд “Ген. Иван Колев”, както и на българските писатели, поети и художници, пресътворили и запазили за поколенията неговия образ и дело.
В сборника бяха включени всички известни, публикувани биографии на ген. Ив. Колев, както и десетки спомени и статии за него от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини. Те допълниха по най-категоричен начин празнотите в биографиите и спомените. Съвсем малко бяха материалите, които са извлечения от по-големи материали, но в случая са подбрани само текстовете които се отнасят до личността и делото на славния военачалник.
С особен емоционален заряд са стиховете, разказите и очерците на Иван Вазов, Любомир Бобевски, Йордан Йовков, Н. П. Николаев и Никола Агънски, които дават образа на генерала така както е пресъздаден по неповторим начин в художествената литература. Като приложение включихме не малко количество снимки, запазени от съпругата на ген. Ив. Колев и публикувани в предишни издания. На нея дължим и откъсите от писмата до генерала до нея.
По-долу Ви предлагам да прочетете най-хубавата биография на ген. Колев от д-р Николай Николаев и стиховете на патриарха на българската литература Иван Вазов и на поета Любомир Бобевски.

Цочо В. Билярски

* * *

Николай П. Николаев

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ИВАН КОЛЕВ

(Биография)
София, 1919 г.

“В моето лице, той намира един скромен труженик, който има за цел само добросъвестно да изпълни дълга си. Доволен съм най-много, че никъде не дадох жертви неоправдани или безцелно като всички жертви са изкупували превъзходни резултати. Това е моята утеха; нека на загиналите, на които духовете витаят над нас, родителите и децата им се утешават, че техните братя, синове и мъже загинаха герои, имената им ще се спомнят завинаги, а делата им ще служат за назидание на поколенията.”
(Из едно писмо на генерала от 29 септември 1916 год.)



До вчера само той беше между нас, тъй скромен и тъй съсредоточен в работата си, а ето, че днес вече името му е оплетено с красива легенда и като дивна поема за приказен герой звучи повестта на неговия бурен и преждевременно прекъснат живот. Но ще минат години, и легендата за чутовния водач на нашата конница из добруджанските простори, ще стане още по-красива. Ще минат години и името на безсмъртния герой ще се свърже още по-здраво с идеята за величието на българския дух. То ще стане едно от ония заветни имена, с които неразделно се свързва представата за най-големите добродетели на един народ.
Защото генерал Колев и като човек и като войник наистина въплъщаваше най-добрите страни на българската натура. Защото тоя корав българин с цената на упорит, настойчив и безшумен труд, с цената на пълно забравяне себе си пред величието на идеята, която го вдъхновяваше, успе да се издигне до висотата на малцина избранници. От тая висота той освети със светкавиците на гения и славата българското име. И в огъня  на  тия  светкавици той сам изгоре.
Името на генерал Колев трябва вечно да живее в скрижалите на бьлгарското племе, наред с имената на най-великите народни герои. В дни на гордост и на триумфи, в дни на скръб и разочарования тоза име ще сгрява сърцата, ще буди надежди и щэ посочва пътища към велики и светли идеали.
С ранната смърт на Колева България загуби не само един талантлив кавалерийски генерал, не само един от ония пълководци, които се раждат веднъж във вековете за слава и гордост на родината си. От тесните хоризонти на българската действителност залезе една от най-възвишените, най-честни и идеални натури. Съединание на силна и непреклонна воля с възвишен и широк ум и с чувствително отзивчива душа; безкористно прекланяне пред високите нравствени принципи, самоотвержено служене на дълга и безпощадно преследване всяка проява на слабост или низост от когото и да било - ето характерните черти на генерал Колев.
Амбициозен и честолюбив до крайност, той не беше от ония кариеристи, които срещу изгоди по службата са готови да направят компромис със съвестта си. Имаше моменти, когаго нему се причиняваха големи неприятности, когато в сериозни минути той биваше оставян на заден план; в такива случаи той умееше да остане независим и да страда мълчеливо. И през цял живот той си остана такъв - голям идеалист, честен и благороден деятел, надържащ се само на своите собствени сили.
Страстен ловец и отличен ездач, генерал Колев обичаше широките простори на полето и там, под буйните слънчеви лъчи и всред трептящия въздух той живееше, работеше, поучаваше и насочваше. Към канцеларията той не чувствуваше никаква склонност и през дългата си служба, като генерал щабен офицер, никога не се затвори между душните й стени. Нещо повече - канцеларщината и свързания с нея сух формализъм го отвръщаваха: той беше преди всичко войник, работеше с живи хора и си служеше с авторитета на своето слово и на своята личност. Но въпреки предпочитането, което винаги отдаваше на живата реч пред написаната книга, генералът беше намерил време да прочете много нещо и беше един наистина високообразован човек. Надарен с жив, пъргав и схватлив природен ум, той обладаваше и един голям запас от знания, особенно из областта на военната история. С голяма любов и увлечение беше учил той действията на конницата в миналите войни и с възхищение говореше за знаменитите водачи на конницата.
Изхождайки от принципите, до които беше дошъл през дългата си служба, генерал Колев предявяваше твърде строги изисквания към началническия персонал във войската и специално към офицерите. Той искаше, преди всичко, офицерите да стоят на една голяма висота по отношение на морала, схващайки последния твърде широко.
Строг и взискателен към началниците, генерал Колев беше внимателен и снисходителен към войниците. Винаги строг, той не прощаваше грешките и на войниците, но една наистина бащинска загриженост и любов имаше той към тия български синове, в чиято храброст и преданност на дълга напълно вярваше и чиято простота и чистосърдечие го трогваха. Нещо повече: неговата любов към войника се превръщаше в фанатично прекланяне и пламенна вяра. За него бьлгаринът беше най-доблестния и най-достойния войник на света.
Най-строг генералът беше към себе си. През най-тежките и мъчителни походи, през най-трудните и неприятни минути, той не си позволяваше никаква охолност, не допущаше никакво изключение за себе си. И войниците от цялата дивизия го виждаха през студените есенни нощи да спи на открито върху малко слама заедно с тях; виждаха го да гълта заедно с тях задушливия прах през маршовете; виждаха го да стои на наблюдателния пункт под дъжд и в студ.
През време на военните действия генерал Колев забравяше всичко, забравяше себе си даже, увлечен от идеята, която трябваше да го доведе до победа. И тук именно той няма равен на себе си. Бърз в схващането и в оценката на най-заплетената обстановка, твърд, разумен в решенията си и непоколебимо уверен и методичен в изпълнението им — това беше генерал Колев на бойното поле. За него нямаше двоумение и колебание, нямаше неизвестност и страх, имаше само решимост, грозна решимост да се победи, и смело търсене на врага. Тогава той не жалеше никого — и най-напред не жалеше себе си. Винаги пръв на най-опасното място, явявайки се ту при разездите, които са най-наблизо до противника, ту при батареята, която сее огън и смърт, ту при конните маси, които ей сега ще полетят в атака, той беше на всякъде пример на себеотричане и храброст. Вдъхновен от творчески огън, той работеше на бойното поле със замаха на един велик полководец. И винаги побеждаваше. Дори в минути, когато положението биваше тежко и безнадежно, той с решителност и увереност умееше да намери изход и сам с малкото войски, които му биваха подчинени, да изтръгне победата от ръцете на противника. Тъй беше при Добрич, тъй беше при Мустафа-Ачи, тъй беше и при кота 90 - Первели
И тоя човек, тъй жесток в битките, който вихренно хвърляше ескадроните си в кървава сеч, имаше такова милозливо сърце! Само оня, който го е чувал с каква нежност е говорил за ранените си и убити офицери и войници, който е виждал да избликват сълзи от очите му за дадените жертви, само той знае какво златно сърце имаше тоя безстрашен войн и каква велика душа се криеше под неговата сурова външност.
Такъв беше победителя при Кочмар,  при Кара-Мурат и при Мачин. С великият подвиг който изнесе на плещите си, като забрави себе си пред идеята за служене на Отечеството, той се самопожертвува и завеща името си на историята. Късото описание на неговия живот като красива поема ще ни разправи за дълг безшумен  път, за постоянния труд, през който трябва  да мине дори една  богато одарена натура догде извърши подвигът, за който е предназначена.
І.
Широка и пространна е Бесарабската земя! От спокойния и величав Дунав, та дори до шумния и буен Днестър, чак до границите на Украйна се простират нейните предели. И никакви планини не хвърлят сенките си върху гиздавите й селца. Няма ги там нашите гордо възмогнати към небесата балкани; няма го и пленителния чар на тихите, обградени с високи върхове, долини; навред там се разстила безкрайната и велика степ и, от нищо не възпиран, погледът свободно се шири из безбрежния хоризонт. И там, както по нашите места, слънцето грее с радостна усмивка; и там неговите златни лъчи трепкат, разнасяйки по хората благословията на Бога. Буйна пшеница, ечемик, овес, кехлибарено грозде, златна царевица - всичко ражда в изобилие благодатната земя. По широките пасбища пасат многобройните стада, а между високата и ароматна трева играят буйни коне. Великолепни коне! Рожби на великата степ, те препускат свободни и горди из безкрайната шир, с раздухвани от вятъра гриви и опашки, а козината им лъщи и като разтопено злато се прелива под слънчевите лъчи. Те като че ли съзнават колко са силни и пъргави, те сякаш чувствуват величавата красота на широкия до безкрайност хоризонт и като стрели се носят към далечината.
И в тая хубава земя, населена с пъстра смесица от народности, на всяка крачка звучи кръшната българска реч. Прокудени от стихиите й жестоки войни и от потисничеството на умразни владетели, още преди стотини години с хиляди българи напуснали бащините си огнища, с надежда да намерят тих и спокоен живот в новата земя. Злочести изгнаници, с души прояждани от дълбока скръб по сините планини на напуснатите родни места, на дълги кервани пристигали те в безлюдната степ и с енергия и упорство започвали изново да съграждат дом и да събират имот. И ето, че полека-лека заизниквали малки и скромни селца; трудолюбиви орачи процепили с ралото твърдата целина и скоро пространната дива равнина се превърнала под работната ръка на българина в гиздава градина. Занизали се години подир години. Горчивата скръб по родна Тракия се заменила с всекидневните скърби, ядове и трудове на грижовни стопани. Обилно напоили с пот и сълзи и новата земя нашите българи и благословил Бог техния труд. Напълнили се от ново къщата с челяд и с имот, разхубавили се селата, съживила се с пътища и градини дивата страна и заживели охолно децата и внуците на изгнанниците. А скръбта по сините планини на далечната родина останала да се отразява само в тъжните песни и в дивните приказки, що се приказват зиме край огнището. Като в кристалните води на планинско езеро се отразяза тая скръб в красивите легенди, изплетени на чист и звучен български език. Повтаряйки тия легенди между толкова чужденци, внуците и правнуците на изгнанниците все още живеят с мечтата за България.
* * *
Там, всред широките простори на тая богата страна, между тия откъснати от общото отечество българи се е родил и отраснал предводителя на българската конница генерал-лейтенант Колев. В Южна Бесарабия, в ъгъла образуван от двете рекички Голяма и Малка Котлубух, на около 25 километра източно от Болград, по самото шосе, което свързва Болград с Татар-Бунар, е разположено селото Бановка (Баново). Основано от българи, преселени из Тракия, взело името на най-стария измежду тях - дядо Бано, то и до днес е населено само с българи. В това именно село, на 25 август 1863 година е роден нашият генерал. Неговият прадядо дошъл в Бесарабия от с. Чоба, Пловдивска околия (южно от Брезово), при първото преселване на българите в Бесарабия, през 1812 година. Бащата на генерала, дядо Колю Стоянов се смятал по богатство и по чест за пръв човек в селото. На няколко пъти той е бил избиран за селски кмет (примар), а през 1872 - 1873 год. той е бил наемател на селската поща. И до днес старите хора в Бановка помнят и приказват за добрия, справедливия, но в същото време строг и високо честен дядо Колю. По него време - преди Руско турската война през 1877 - 1878 година - Бесарабия се намирала под румънско владичество. Румъните често се опитвали да задушат бесарабските българи, като посягвали ту да им закриват училищата, ту да отнемат църквите им. В такива моменти дядо Колю винаги заставал на чело на упоритите бановчани, които не се страхували със сила да се противопоставят на румънските власти.
Колю Стоянов и стопанката му Теодора Шулева били честити откъм имот и откъм челяд. Трима синове и две дъщери пълнили с радост и живот къщата им. Многото земи - около 1200 декара (120 десетини) - изисквала наистина от тях усилен и непрестанен труд, но затуй пък отлично възнаграждавала примерните стопани: хамбарите всяка година пръщяли от храни, добитъка се умножавал. Къщата на дяда Коля била първа по уредба и спретнатост в цялото село и в нея спирали, колчим дойдели в Бановка и окръжен управител и околииски началник и други румънски чиновници, от които миозина били българи по народност. Слизали в къщата на дядо Колю често и офицери, които пътували по служба из селата. И в техните бляскави униформи, в дрънчащите шпори на кавалеристите и в техните големи, хубаво оседлани коне най-вече ще се е заглеждал, измежду всички деца, вторият син на дяда Коля - пъргавия и строен Ваню.
Любимец на родителите си и галеник на двете си по-големи сестри, малкият Ваню бил здраво, подвижно и умно дете. Винаги пръв в игрите с другарите си, твърде любознателен, много жив и буен, той с особена любов се въртял около конете на баща си. В Бесарабия всички по-заможни българи имат коне и дядо Колю винаги държал по 5 - 6 добри коня, едни за впрягане, а други за ездене. Възседнало върху гол кон, момчето обичало да препуска безстрашно из полето. На Тодоров ден и по свадбите, когато по обичая се надпрепускват с коне, дядо Колю, горд със своя смел син, привързвал го върху най-буйния кон и го пущал в кушията. Ваню, щастлив и удовлетворен, с развявани от вятъра косици, летял върху коня пред връстниците си, стремейки се да излезе пръв измежду всички. Едва десет годишен, при едно такова надпреварване той паднал и си счупил дясната ръка над китката, та после през цял живот носил белега от неправилно зарастналата кост.
Тъй расал бъдещият генерал, заобиколен в къщи с ласките и милувките на майка и на сестри, тичайки безгрижно с братята и с другари из полето, прекарвайки с бащиния си добитък дни и нощи под бездънното, красиво небе. И когато почнали да го пращат на училище, осемгодишното пъргаво и живо момче неохотно напуснало широкия простор на полето, за да се затвори в душната и неприветна стая на селското школо. Като затворена птичка, с тъга поглеждал той през прозореца пожълтелите стърнища на пожънатите ниви и с радост изхвърквал след уроците из училището. Но не се минало дълго време и младият, интелигентен учител Богдан Манчев - родом от Свищов, току що свършил Болградската гимназия - сполучил да плени въображението на немирния ученик с пламенните си и живи разкази из българската история. Величието на старото българско царство, славата на Крума, Симеона и Асеня, борбите с гърци и турци, — всичко това било тъй ново и тъй увлекателно, че малкият Ваню бързо обикнал и учителя си и училището. Непривикнал да бъде надминаван от връстниците си в нищо, той се заловил с обич за уроците и в скоро време достигнал да бъде и в училището пръв между другарите си. Любознателното и събудено момче естественно привлякло върху себе си особенното внимание на младия учител, който усърдно подхранвал енергията и ревността на ученика си. Годините на първоначалното учение бързо и незабелязано протекли и в 1875 година дванайсетгодишния Ваню свършил с бляскав успех курса на Бановското първоначално училище.
ІІ.
Виждайки добрите успехи на втория си син и отстъпвайки на неговото горещо желание да се учи, дядо Колю Стоянов решава да го изпрати в Болград, за да продължи там образованието си. По него време в Болград имало много добре уредена българска класическа гимназия, основана в 1858. г. с пансион за учениците(1). Двама негови братовчеди една година преди това били вече постъпили там. Навярно и те, когато се завръщали по празниците в село, с разказите си са засилили и без туй голямата жажда на младото момче за по-висока наука. И ето, че към края на август 1875 год., Иван Колев, запряга най-бързите коне в каруцата и, изпратен със сълзи от майка си и с радостни напътствия от братя и сестри, полетява към Болград с разтупано от радостно вълнение сърце. Баща му охотно заплаща всички такси и разноски, записва го в I клас на гимназията, настанява го в пансиона и благославя сина си към сполука.
Дванайсетгодишното момче изведнъж попада при съвсем нови условия на живот. Обграден от нови и непознати другари, далеч от родното село, откъснат от нивята и ливадите, най-напред, той не се е чувствувал съвсем добре. Само двама негови съселяни били в същия клас: Марин Пундев и сега покойния Хр. Челебиев. Братовчедите му били в по-горен клас от него, но с тях той често се събирал и разтушавайки се с разговори за село и за селския весел живот, постепенно привиквал към новия ред и към новия начин на живеене. Полека-лека той се запознава с новите си другари и с някои даже се сприятелява, като силно се привързва към тях. От друга страна, увлечен сериозно от преподаваните предмети и верен на стремежа си да не остава никога назад от другарите си, с жар се залавя за уроците. Дните бързо летят един след друг, зимата се сменява с пролетта, минават се благополучно изпитите и Иван, преминал вече във втори клас, се връща през ваканцията на село, дето пак намира буйните и вихрогони коне на баща си, широкия хоризонт на полето и чистия, опияняващ въздух на широката степ.
Поради близостта на родното му село до Болград, Колев лесно е можал да отива дома си, пък и домашните му често го навестявали. Туй обстоятелство навярно е спомогнало да закрепне у него през юношките години любовта му към бащиния дом и към домашните. Градският живот изглежда да не го е привличал никак и при пърlия удобен случай той се устремявал към Бановка. Вдълбочавайки се в учебниците, увличайки се от хубавите и съдържателни книги, които му попадат в пансиона, той не забравя страстта си към конете. Лишен в града от удоволствието да язди, възнаграждава се за това през лятото, когато прекарва ваканцията на село. Покрай ездата, обиква да кара и запрегнати коне. Колчим дядо Колю се наканва да пътува до Болград или до Измаил и Иван се олучвал свободен, той се примолва на баща си, да го вземе със себе си, за да му служи за кочияш. И до последните години на живота си той с особено удоволствие си спомваше за тия пътувания, когато охранените коне, управлявани със смелата му ръка, буйно летят по равния път, а строгият баща се усмихва в дъното на каруцата на лудориите на сина си.
* * *
Минавайки редовно от клас в клас, Колев изкарва гимназията до край. През всичкото време, докато пансионът съществувал при училището, той живял в него. През годините на ученишкия и пансиония живот той най-вече се сближава с Димитър Николаев, днес чиновник в Министерството на правосъдието, с когото го свързва искрена и тясна дружба, която не се помрачава и до последните дни. Освен съселяните му Марин Пундев и Хр. Челебиев, отпосле и двамата гимназиални учители, с които Колев бил твърде близък, в училището той се опознал и сдружил с братята Петър и Кирил Бачурски, с Владимир Дякович, Георги Георгиев, Д. Шаранков, Н. Буров и Ан. Байчев - последните трима от Лясковец. Това са съучениците на Колева, с които той бил в най-дружественни откошения през всичкото време на стоенето си в гимназията.
Тия седем години, прекарани в училищната сграда са несъмнено едни от най-интересните през живота на бъдещия полководец. През тях се зараждат първите и най-смели мечти, очертават се контурите на ония идеали, които ще движат по-нататък юношата из житейския път, появяват се първите блясъци и силните избухвания на младежките чувства, проличават първите усилия на волята и проблясват първите светкавици на младия ум. Изобщо, през тия най-решителни години се започва формирането на мироглед и светоразбиране, изработват се най-същественните прояви на характера, създава се бъдещият мъж.
Младият Колев през тия седем години се намира несъмнено при много благоприятни условия за развитие. По него време в Болградската гимназия преподават цяла редица опитни и добре подготвени учители, които са в състояние да събудят у учениците си голям интерес към науката и да ги подтикнат към самостоятелна умствена работа. С голяма любов и уважение тогавашните ученици помнят и до днес директора на гимназията Павел Теодорович, който преподавал латински език и бил един дълбоко учен и образован човек, отца Михаила Казанакли и отца Сава Беров - законоучители, преподавателя по история Д. Агура - по-после професор в Софийския университет, Иван Гошев, млад естественик, който повел учениците си в полето и там, между цветята и тревите им разкрил всичките богатства и разнообразие на природата, Д. Ямболов, преподавател по физика, Ив. Салабашев - по математика, Б. Горанов - по немски език и преподавателя по български език и литература В. Д. Стоянов, който с увлекателните си разкази пленил въображението на учениците и незабелязано насаждал у тях гореща обич към България и към българското слово. Измежду всички уроци, изглежда тия по история да са събуждали най-жив интерес у бъдещия генерал.
Покрай братовчедите си, Иван Славов и Симеон Бъров, които били в по-горен клас, Иван Колев се върти постоянно в една среда От по-възрастни ученици и с мнозина от тях поддържа приятелски отношения. Между тях са бмли Ал. Каназирски - сега виден адвокат в Русе, Георги Табаков - отпосле ревизор в Министерството на народната просвета, Георги Тодоров – зап[асен] генерал от пехотата, бивш командующ 2-а армия, Ал. Теодоров, сега професор в Софийския университет, Ал. Хитов - член във Върховния касационен съд и други. Дружбата с тия събудени и интелигентни ученици без съмнение е действувала благотворно върху развитието на юношата. Изглежда, по него време в Болградския пансион руските писатели да са били на особена почит и младите ученици с голяма любов трябва да са се зачитали в тях. Покойният генерал прекрасно познаваше руската литература и често посипваше изразителната си реч с цитати и припомнювания из руските писатели.
Времената, през които Колев се учил в гимназията, а именно годините 1875—1882 са твърде неспокойни и бурни. Те съвпадат с епохата на най-силното народно движение в България, с Освободителната война и с първите стъпки на новооснованото Българско княжество. Известията за Априлското въстание през 1876 година и за късата, но величава епопея на Панагюрище, Батак и Перущица, следващата подир това Сръбско-турска война раздухвали у младите гимназисти свещения пламък на любовта към родната земя. Въодушевлението и стремежа към подвизи обхванали тъй силно тия младежи, че една заран, през м. май 1876 г., пансиона при Болградската гимназия осъмва с половината си обитатели: почти всички ученици от горните класове заминали за Сърбия. Но върхът на ентусиазма настъпва на следнята година, когато на 12 април 1877 година цялата гимназия, начело с учителите си, посрещала в Болград и околностите му първите руски войски, които заминавали да освобождават България. Всичкото внимание на гимназистите през учебната 1877/1878 г. било погълнато от войната: имената на руските генерали били в устата на всички, военните действия се следели с трепетен интерес и младите момчета шумно и с жар коментирали събитията около Плевен и на Балкана. За пръв път пред бъдещия генерал се разкрило всичкото величие на войната. Без да подозира може би, че нему е съдено да стане един от най-големите й познавачи и майстори, той с изумление и възторг следил стихийния й вървеж. За пръв път пред младежкото му въображение изникнали образите на легендарните полководци Скобелев и Гурко и той, възхищавайки се от тях, кой знае дали още тогава не е забленувал за оня подвиг, който го обезсмърти.
Все тук в гимназията, първоначалната детска амбиция на малкия Ваню да бъде пръв в игрите между другари и връстници, почва да се развива и да се насочва към по-големи работи. Навярно не една съблазнителна мечта е вълнувала кръвта на честолюбивия и буен момък, когото той е изучавал историята и другите науки. Дългият наниз от имена на велики мъже, без съмнение дразнил самолюбието на юношата. Съучениците му Марин Пундев и д-р Кирил Бачурски разправят, че един ден, като учили заедно физика, Колев изведнаж захвърлил учебника и възбудено извикал: “Хората изнамерили всичко, а за нас нищо не оставили! Няма с що да се прослави човек!”
В спомените си за Колева съучениците му от гимназията изтъкват силната воля, която той проявявал при някои трудни случаи, а също и голямата настойчивост с която се отдавал на всяка започната работа. Интересна е характеристиката, която един от неговите съученици му дава. Макар и твърде сбита, но тя е тъй красноречива, че ние я предаваме изцяло: „Колев живееше добре с всичките си съученици. Той беше дружелюбен, гостоприемен, учтив, весел, готов да помогне с каквото може, прям в обноските си и къс в разговорите; той беше откровен и честен другар. Колев беше един от най-добрите ученици в класа и в отговорите си беше къс, ясен и точен. Физически беше един от най-добре развитите между другарите си; в умствено отношение поразяваше с бързата си схватливост; нравствено той беше чиста и непорочна душа."
През м. юни 1882 година Иван Колев свършва с успех гимназията. Другарите му, дотогавашни съученици, се пръсват на разни страни - едни заминават на запад и в Русия да продължат образованието си, други дохождат в новоосвободената България и се настаняват на разни служби. Младият Колев изненадва всички, като без да се двоуми, се понася към бащиния си дом с най-скромното намерение — да стане учител в родното си село.
ІІІ.
Не е известно що е подтикнало деветнайсетгодишния младеж да замечтае за скромната кариера на селски учител. Дали привързаността към бащиното огнище го е привлякла към село или пък друга някоя причина е заставила Колева да се прибере дома, ние не знаем, обаче факт е, че след свършването на гимназията, вместо да полети с буйните криле по широкия простор, който тогава се откривал пред него, той твърде смирено се примирява с един скромен жребий. По него време нуждата в България от интелигентни работници е била твърде голяма и Колев със завършеното си гимназиално образование би могъл в 1882 година да заеме добро място на държавната трапеза. Той би могъл лесно да продължи образованието си в Русия. Вместо това той веднага се отправя за любимата своя Бановка, гдето прекарва летните месеци и към края на август отпътува за Кишенев, — по него време вече Бесарабия е под руско управление — дето се опитва да получи учителско място в родното си село.
Тук обаче той не сполучва. Покойният генерал обичаше често с хумор да разправя как е станало това. Училищнияг инспектор, навярно някой заядлив бюрократ, обявил на младежа, че за да получи учителско място, той трябва да се подложи на някакъв изпит. Колев с готовност се явил на изпита и след късо време се представил пред училищният инспектор със свидетелство в ръка за отлично преминатия изпит. Инспекторът го приел любезно и му заявил, че много съжалява и пр., но мястото в Бановка било заето — там вече бил назначен учител. Излязнало, че тоя учител не бил преминал през изпита, на който току що подложили Колева. Младият човек кипнал и наговорил куп дързости на руския чиновник, като между другото му изсипал няколко тиради за правда и справедливост.
„Като искате правда, вървете си в България!” —отвърнал бездушният бюрократ.
Раздразнен от тая несполука, Колев се връща дома си. Баща му, дядо Колю, бил вече остарял и работата по стопанисване обширните земи вече преминала в ръцете на най-големия брат. Последният обещава на Ивана за следнята година да го издържа в някой университет в Русия. За да не стои празен през това време, по съвета на един от братовчедите си, който тогава бил селски кмет, той става общински писар.
Занизват се еднакви, сиви дни. Монотонната писарска работа не може да задоволи живия и умен младеж. В селската среда, между някогашните си връстници и другари по игри, той с труд намира близки хора. Самотността му тегне и ето, че той с още по-голяма страст се отдава на двете си слабости — книгите и ездата.
През хубавите зимни дни, когато по чистия бял сняг блестят разсипани милиони брилянти, а очите се заслепяват от светлина и блясък, бановчани се възхищавали от младия и строен писар, който, възседнал буйния чер жребец на баща си, излизал вън от селото. Като стрела полетявал той из белналото се, додето видят очи, поле. Жребецът затъва в дълбоките преспи и широко разтваряйки ноздри, разпръсква зад себе си като бял облак замръзналия сняг. Ето че върху бялата покривка на полето се мерва пъргавото телце на подплашен заяк. И конят и всадникът буйно се устремяват след бързо бягащото животинче; край тях се мяркат и изчезват дървета и могили, жребецът прескача преспите, пори с гърдите си снега, докато най-после бедният заяк бъде настигнат. Понякога потъналият в пяна жребец се сгромолясва заедно с всадника в някоя покрита от сняг яма. Тогава е още по-весело: младият момък, разчервен от студа и ездата, пъргаво скача, със смях помага на жребеца да се изправи и, отърсвайки снега, отново го възсяда и се впуска към далечината. Разгорещени и капнали от умора се завръщат и двамата, когато вече едва усмихналото се зимно слънце се скрива на запад и върху снега се отразява кървавочервения блясък на залязването. Измореният жребец стъпва спокойно, с широка и уверена крачка, а от изпотеното му тяло се дига гъста пара. От комините на селските къщи се вият стълбове дим, по заледените улици едва пристъпват няколко вола, отивайки на водопой към кладенеца. Навред е тихо и спокойно. Тук-таме по прозорците блясват светлинки.
През дългите зимни нощи, освен в беседи с родители, братя и сестри, Колев прекарва и много часове с любимите си руски писатели в ръце. Страстта към четене, добита в пансиона, се разраства у него при новите условия на живота. Покрай красивите стихове на Пушкина и Лермонтова, той се вдълбочава в сериозните романи на Достоевски, вкусва и от чистия идеализъм на Тургеневите повести.
Тъй минава цяла година. През лятото 1883 год., тъкмо Колев се готви да заминава за Русия, в семейството се случва нещастие: най-големият син на дяда Коля, който бил поел вече работата на баща си, се поминал. Иван трябвало да се прости с надеждата да добие висше образование. Домашните работи го задържат на село и той остава и следующата зима като общински писар. Няма нужда да се казва, че през това време младият Колев не се чувствува добре. Колкото като дете, през първите години на юношеството, селото го привличало, толкова сега се чувствува потиснат от селската обстановка и страстно мечтае за по-друг живот. Той получава писма от другарите си, пръснати по широкия свят, които с примамливи черти му описват — едни великолепието на Западна Европа и на големите руски градове, дето се учат, а другите - буйните политически борби и голямата свобода в новата българска държава. За амбициозния младеж селото става тясно и при първа възможност през юли 1884 година, той заминава за България.
Пътувайки за София, Колев едва ли е имал една определена идея за работата, на която би се отдал в истинското си отечество. По-скоро това са били неопределените мечти на двайсет и една годишната възраст, които са го влекли отвъд Дунава, представлявайки му новия път окичен с рози. Още с пристигането си в новата столица младежът попада между свои роднини и познати от Болград, които вече усърдно чиновничествували в новото княжество. Те го вземат под свое покровителство и след няколко месеца настаняват Колева като подсекретар в Софийския окръжен съд. Младият чиновник се заема за новата работа и в юли 1885 година става секретар при същия съд. През това време той живее най-близко с братовчеда си Иван Славов, тогава член в Софийския окръжен съд. Амбициозен и самолюбив, Колев прилежно се отдава на новото занятие, макар то никак да не задоволява буйния му и подвижен темперамент. Приведен в душната канцелария, над купища ненужни и сухи книжа, изпълнявайки редица безцелни формалности, младият човек отново почва да съжалява за широките бановски полета и за буйните коне на баща си. Но съзнанието, че живота е груб и жесток и че требва да се върви по отъпкания път, както и мисълта, че другарите му го изпреварили с успехите си по службата, го подтикват с търпение да понася неприятностите на новата кариера.
ІV.
Скоро обаче настъпват в малката България големи събития, които между другото изваждат и Колева от канцеларията, дето той по погрешка е влязъл. През септември 1885 год. се обявява Съединението на Северна с Южна България. Зареждат се подир туй - мобилизацията, съсредоточаването на войски срещу Турция и най-после - войната със Сърбия. Тия събития посочват на младия секретар истинското негово призвание. Оня ентусиазъм, който обхвана целия народ след вероломната постъпка на Сърбия от 2 ноември 1885 год., не е можал да не зарази и буйния, надъхан с дълбока обич към България, Колев. Вестта за първите сражения със сърбите, гърмът на топовете, който се е чувал в София, хилядите войници, които набързо преминавали през града, устремени към Сливница — всичко това не може да не събуди у младия човек спомените от Руско-турската война. Онова въодушевление, което окрилява болградския гимназист през 1877 година отново се появява. Образите на легендарните руски генерали от Руско-турската война наново изпъкват пред въображението на амбициозния младеж и той решава да зареже душната канцелария и да пригърне военна кариера.
На 9 ноември 1885 г., два дена след знаменитата победа при Сливница, Иван Колев вече се числи като доброволец в списъците на Ученическия легион, който по него време се формира в София. Няколко дена след това, нарамил пушката, той е на път с ротата си към действующата армия. Обаче докато младите легионери стигнат на фронта, военните действия вече са привършени (15 ноември). Нашите войски се намират на сръбска територия, при Пирот, и са окрилени от победите, в една седмица спечелени над сърбите. Колев, заедно с другарите си, не влязъл още в сражение, започва да носи всекидневната служба на войските, намиращи се близо до противника, с които е сключено примирие — дежурство, караул, учения. Животьт в легиона, свързан с трудности и приключения се харесва на бившия секретар. Нему особно допадат физическите усилия, голямата подвижност и близостта до полето, с които е свързан походния живот. Когато след сключването на мира Военното училище се отваря наново, Иван Колев е един измежду първите легионери, които поискват да постъпят в училището. Със солидната подготовка, която има от Болград, не среща някакви особенни спънки при постъпването си в училището. На 14 януари 1886 година той е вече юнкер. Природно умен и схватлив, физически здрав, строен и пъргав, младият Колев бързо свиква с наредбите в училището и още в първите месеци заличава между другарите си с успехите, както по класните занятия, тъй и по строевата подготовка. Постъпил направо в специалния клас на училището, той не само че бързо се подравнява по успехи със съкласниците си, които вече от няколко години са в училището, но и мнозина от тях надминава.
В събитията от 9 август Колев участвува и при разформирането на училището, той, изпратен заедно с другарите си във войската, попада като редник в 3 пех[отен] Бдински полк, дето прекарва един месец - от 23 септември до 24 октомври. При повторното сформиране на училището, той отново добива възможност да се залови за военната си подготовка. В началото на м. април 1887 год. Колев успешно завършва последния курс на училището и бива произведен в “младши портупейюнкер.” След няколко дена, на 27 април с. г. юнкерите от целият випуск са произведени в първи офицерски чин и Колев е зачислен като подпоручик в 3 конен полк.
Разпределението на свършилите Военното училище юнкери по разните родове войски е ставало в зависимост от техните успехи. Като твърде силен ученик, Колев е можал да бъде зачислен в артилерията и дори началството му настоявало той да бъде зачислен в тоя род оръжие. Но пъргавия и строен юнкер, у когото страстта към ездата и към буйните коне още не е угаснала, вече направил избора си и твърдо заявява на началника си: “ако не бъде зачислен в кавалерията, хич и няма да служа — ще се уволня!" И желанието на младежа се изпълва.
V.
С пристигането си в полка, квартируващ в Пловдив, младият подпоручик изведнъж попада в стихията си. Много коне, много езда, добри и предани другари - всичко това възбужда най-искренния възторг на Колева и той напълно се привързва към полка. Още в първите няколко месеца той успява да се ориентира в трудната кавалерийска служба. Отличен ездач от дете, младият офицер изведнъж заема първо място между другарите си по пъргавина, по смелост и по обич към ездата и коня.
Изглежда, че през първите години на службата си, Колев е живял, по примера на тогавашните кавалерийски офицери, твърде бурно. Искрен и сърдечен в привързаността си към другарите, жизнерадостен и буен, той не е можал, нито е искал да се отдели на страна от младите офицери от полка. Напротив, застава в центъра им и взема най-живо участие във всички другарски предприятия и веселби. По-старите офицери и началници пък изведнъж забелязват ценните качества на младия офицер - неговата добросъвестност, голямата му обич към службата и грамадната му енергия. Войниците се привързват към подпоручика, който язди най-хубаво от всички и който с най-голяма обич заляга около тях. Колев става общ любимец в полка.
Всред буйния и весел живот в полка и всред увлечението от приятната кавалерийска служба, Колев не прекъсва връзките с бащиното си семейство. Напротив, с течение на времето, неговата привързаност към родното огнище се усилва. Той не се задоволява с това, че през всичкото време от как е дошъл в България води най-редовна кореспонденция с домашните си, но като офицер на няколко пъти си отива в отпуск в родната Бановка, дето с неизказана радост го посрещат старите му родители, брат му и сестрите му. По едно време, баща му, дядо Колю, комуто отдавна е мерак да споходи българската земя и с очите си да види свободната българска държава, се задига от Бесарабия и пристига в Пловдив, при сина си. Старецът прекарва няколко месеца в Пловдив, дето с веселия си и сговорчив характер намира добри приятели; освен това той предприема и малка обиколка из Южна България. Изобщо дядо Колювото гостуване при сина му, оставило добри спомени не само нему - самия генерал, дори към края на живота си, обичаше с радост да си спомня хубавите дни в Пловдив, когато баща му бил около него горд със сина си и радвайки се на новата българска държава.
Син на състоятелни родители, Колев през първите години на офицерската си служба е свободен от онова задължение, което тегне на повечето млади български офицери - да помагат парично на семейството си. Той има възможност да се отдаде напълно на службата си. През това време, покрай страстта си към ездата, той добива ново увлечение - отдава се с не по-малък жар и на лова.
Празничен ден, още от рани зори се измъква той от града и заедно с добри другари кръстосва околностите на Пловдив, влагайки в лова всичкото увлечение на буйния си и млад темперамент.
Въобще през първите години от кавалерийската служба иа Колева най-ярко проличават типичните особености на неговия характер. Крайно пъргав и подвижен младеж, отдаден всецяло на службата си, сърдечно привързан към другарите си и към войниците, прекарващ свободното си време из полето върху коня или на лов - това е Колев като млад офицер. Твърде амбициозен, той винаги държи пьрво място в полка не само по добросъвестност към службата, но и по издържливост и смелост.
Веднъж, подпоручик Колев, на връщане от езда, минава заедно с другари из една пловдивска улица край някакво новостроящо се голямо здание. Офицерите разговарят за ездата в полето и с оживление разправят за разни случаи от кавалерийска смелост. Един от тях насмешливо се усъмнява в това, което Колев казва. Обиден от недоверието, което му се изказва и за да докаже възможността на онова, което говорил, младият подпоручик изведнаж се отделя от групата всадници и решително насочва коня си към наклонената дъска, която служи на работниците вместо стълба, за да изкачват материали и пр. от земята на втория етаж на новостроящото се здание. Докато другарите му се опомнят, буйният Колев, прилегнал към шията на послушния си кон, почва да се качва по тясната и огъваща се дъска, към втория етаж. Затаили дъх, другарите му очакват всеки момент или да се счупи дъската или, при една невярна стъпка на животното, и кон и всадник да се сгромолясат на земята. Минават две тревожни минути и Колев, всред гръмките приветствия на другарите си, се показва заедно с коня от втория етаж. След малка почивка, по същата наклонена дъска всадникът и конят слизат на земята.
* * *
Всред увлеченията от службата и от спорта, времето бърже преминава и на 18 май 1890 год. Колев е вече поручик. През трите изтекли години на офицерската си служба той достига една висока степен на строева кавалерийска подготовка. Обаче това не може да задоволи енергичния и амбициозен млад човек. Чувствувайки сили у себе си, предан от сърце на военната служба, той мечтае да добие едно по-солидно военно образование, както и да надникне към Западна Европа, към чиято култура тъй пламенно се стремят всички по-събудени млади българи. И ето, че Колев се решава да се подготви и яви на конкурсен изпит за следване в чуждестранна военна академия.
Веднъж решил да се подложи на конкурсен изпит, той влага всичката си воля и всичките си способности в тая идея. Без да напуща добросъвестната си работа в полка той посветява свободното си време изключително на подготовка към изпита. В продължение на цяла година най-старателно изучава предметите, по които му предстои да конкурира и когато към началото на 1892 год. се явява на изпита, усилията му се увенчават с бляскав успех и той попада в числото на щастливците, които се изпращат за следване в Италианската Scuola di guerra.
VІ.
През м. април 1892 год. поручик Колев заминава за Италия. За пръв път нему се удава да пътува през Западна Европа, чиято култура и уредба силно поразяват наблюдателния и впечатлителен млад човек. С една рядка наблюдателност той започва да се взира във всички прояви на новия живот, който кипи около него, ориентира се бързо всред чуждите нему условия и в едно късо време набира голямо богатство от наблюдения и размишления над онова, което го окръжава. Съпоставяйки на всяка крачка условията на българската действителност със западноевропейския живот, у него за пръв път се заражда онова критическо отнасяне към явленията на нашия обществен и частен живот, което отнасяне той запазва до края на живота си. Естественната склонност на Колева към всичко силно, красиво и честно намира всред живителния вьздух на западноевропейската култура най-добра почва да се развие и закрепне. Обезпечен материално, подвижен и любознателен, той има възможност да надникне навред и от всякъде да извлече ценни поуки.
Първите месеци след пристигането си в Италия, Колев посветява най-енергично на изучаването на езика. Към края на лятото той се прибира в Торино и в началото на септември, когато започват занятията във Военната академия, той до толкова владее италиянския език, че без затруднение може да следи лекциите на професорите и лесно може да завърже най-добри отношения с новите си италиански другари - офицери, слушатели в академията.
С особен интерес наблюдателният Колев се вглежда в частните и служебни отношения между италианските офицери. Тия твърдо установени понятия за чест и морал, както и изисканият такт и тънката възпитаност, които са свойствени на офицерските корпуси в цяла почти Европа, правят силно впечатление на нашия млад офицер. Размишлявайки върху въпроса за взаимните отношения между началници и подчинени и специално между офицерите, Колев тук за пръв път започва да дохажда до ония високи схващания за морал и чест в офицерската езда, които по-после закрепнаха у него и се превърнаха в едно от големите му убеждения, които той с такава енергия и неотстъпност прилагаше в живота.
От преподаванията в академията най-голяма любов и най-висок интерес у бъдещия кавалерийски генерал събуждат занятията по тактика и военна история. Пропит  с истински военен дух и достигнал известна военна  култура, той с жар се залавя за изучаването делата на големите майстори на военното изкуство и хода на големите световни войни. От друга страна, въпросите за употребата войските при съвремените условия за воюване поглъщат в голяма степен вниманието му и, увлечен в занятията, той не сеща как изминават двете години, които са съставлявали тогавашния курс на италианската Scuola di guerra. В началото на лятото 1894 год. той успешно завършва курса на това учебно заведение.
Както казахме, през следването си в академията Колев успява да завърже най-добри отношения с италианските си другари, симпатиите на които той успява да спечели с внимателното си и коректно отнасяне, както и с голямата си живот и интелигентност, които не са могли да не направят впечатление и на чужденците. Само с едного от другарите си той не сполучва да се сближи в академията — и това е румънския офицер Петала, който следва италианското учебно заведение едновременно с него. Надменен и предизвикателно пренебрежителен към Колева, румънският офицер се държал нависоко и спрямо италианските си съученици, с чието разположение също не се ползувал. Двамата съученици имаха по-късно случай да се срещнат като врагове на полето на честта и нашият генерал можа да накаже румънеца за някогашната му надменност. През паметните дни на боевете около Кюстенджа срещу усилената конна дивизия иа генерал Колев стоеше дивизията, командувана от румънския генерал Петала. Силният удар, нанесен от войските на генерал Колева върху левия неприятелски фланг застави генерал Петала да спасява дивизията си с бързо отстъпление, което скоро се обърна в позорен бяг. Множество трофеи паднаха в ръцете на победителите и на първо място — най-хубавото украшение на Румъния — гиздавата Constantsa.
* * *
На 21 август 1894 год. Колев, произведен в чин ротмистър, се завръща в България. С пристигането си в 3-и конен полк, където все още продължава да се числи, той заварва прежните съслуживци и другари, които с радост го посрещат. След двегодишното отсъствие Колев пристига в България укрилен от желание да работи. Внимателните наблюдения и размишления върху чуждата войска и върху чуждия живот изобщо, богатата теоритическа военна подготовка, добита в академията, идеите, изникнали през тия няколко години на усилена умствена работа — всичко това дава най-силен тласък за работа на младия и твърде енергичен офицер. Обаче, нему не се удава изведнъж да започне да прилага в полка знанията и опита, които е придобил. Току що поел командуването на втори ескадрон от 3 конен полк, на 15 ноември 1894 год. той бива назначен за старши адютант в щаба на 1 пех[отен] Софийска дивизия.
Службата в щабовете на по-големите войскови единици е едно необходимо стъпало в служебната кариера на всеки генерал-щабен офицер и ротмистър Колев е трябвало да мине през него. Обаче това назначение изглежда да не му е било твърде приятно. Привикнал да вижда същината на военната служба в непосредствената строева подготовка на частите, страстно отдаден на спорта, той не е можал да се чувствува добре между четирите стени на канцеларията, към която още от най-младите си години е запазил лошо разположение. Дори голямото внимание, което му се указва, като през 1895 г. го назначават за член в комисията, на която е възложено да изработи проекта на устава за полската служба във войската, не може да го задоволи и той моли началството си да бъде изпратен в строя, в конницата. Най-после през февруари 1897 год. желанието му се изпълва, като го назначават за командир на ескадрон в 4 конен полк. С радост заминава Колев за Ямбол, за да приеме ескадрона си. Поверяват му третия ескадрон от полка и той с прежнята обич се отдава на обучението на войниците и на ездата. В продължение на цяла година командува той ескадрона, като през това време с голямата си отдаденост на службата, с умното и вещо ръководене на занятията служи за истински образец на всички офицери от полка.
През тия години настъпва едно събитие в интимния живот на Колева. През време на службата си в София, в семейството на военния юрист полковник Краев той се среща с г-ца София П. Фитова, болградченка, сестра на г-жа Краева. Младите хора скоро се опознават. Увлечен от твърде умната и добра девойка, той й предлага ръката си и на 19 октомври 1897 год. встъпва в брак с нея.
В семейния живот Колев намира онова безоблачно и тихо щастие, което в наши дни малцина умеят да постигнат. В лицето на младата си жена той намира истински и предан другар. Отдаден цял на службата, враг на шумния светски живот, за него семейството се превръща в истинско светилище. Строгите нравствени правила, които го ръководят в живота, се прилагат неуклонно към семейния живот; там той се проявява и с най-симпатичните черти на характера си. Оная сърдечност, топлота и задушевност, които навън тъй трудно проличават, дома му се разливат като топла и широка струя. Бездетният брак не намалява неговата привързаност към семейството. Когато не бива в казармата, на езда или на лов, той винаги е в къщи, отдаден на любимите си занятия и окръжен от преданата си съпруга, с която споделя всички тревоги и радости на бурния си живот.
VІІ.
През м. януари 1898 г. ротмистър Колев е назначен офицер за поръчки в Кавалерийската инспекция. Той сдава ескадрона, над който току що е заработил и напуща полка, за да се отдаде с двойна енергия на новата си длъжност. Към това време в нашата конница се заражда вече един по-нов дух. На първо място тя започва да се освобождава от дълбоко заседналите у нея руски традиции и  обичаи  и  се опитва да тръгне по свой път. Предстои да се замени руския строеви устав с нов български. Наред с въпроса за строевата подготовка изпъкват и въпросите за тактическата подготовка на началниците, а специално на офицерите. Налага се да се помисли сериозно и върху техническата подготовка по ездата на кадрите. Тъкмо през времето, когато тия големи кавалерийски въпроси трябва да се решават, Колев дохожда на служба в инспекцията и взема най-голямо участие в разработката на всеки един от тях. С всичката обич, която има към конницата, с всичките знания, които е добил в академията, с всичката добросъвестност, която му е вродена, се отдава той на тая голяма работа, която поглъща най-хубавите години от живота му.
През есента 1898 год. го командироват да присъствува на кралските маневри в Румъния. През тия маневри той се среща с един румънски офицер, който му напомва, че някога са се познавали. Това е синът на ханджията в Измаил, в чийто хан Колев като дете обикновено слизал с баща си. Двете момчета тогава играели заедно и в тия игри буйния Колев не веднаж се сбивал и спречквал с румънчето. По-после тоя румънски офицер игра известна роля през 1913 год. и 1916 год. Той е генерал Авереску, началник щаба на румънската дейсгвующа армия през 1913 год. и по едно време командуващ румънските войски в Добруджа през 1916 год.
На 1 януари 1899 година ротмистър Колев е зачислен в Генералния щаб. След една година, на 14 февруари 1900 год. произвеждат го в чин „майор" и го назначават за старши адютант в Кавалерийската инспекция. Всичкото това време той е всецяло отдаден на разнообразната си и тясно свързана с конницата служба През време на службата на Колева в Кавалерийската инспекция се започва съставянето на „Устава за строевата служба в конницата" и „Инструкцията за обучението на конницата" — две ръководства, които дадоха огромен тласък на строевото и техническо осъвършенствуване на нашата конница. Той взема деятелно участие в работата по съставянето им. Изобщо в обсъждането на всички начинания и нововъведения от това време наред с най-високите началници взема участие и майор Колев, успял да спечели пълното доверие на тогавашния инспектор на конницата, покойния генерал Винаров, който, виждайки в интелигентния и енергичен генерал-щабен офицер един истински помощник, високо го цени и уважава.
Вьн от заетото си със служба време, Колев не престава да работи върху осъвършенствуването си като кавалерийски офицер. Той твърде много чете и то най-вече книги по историята и тактиката на конницата, а също и теоритически ръководства по ездата и тренировката на коня. През всичкото време докато служи в инспекцията, той не пропуща ни едии ден без да язди няколко часа в манежа или в полето.
* * *
Въпреки всичкото разнообразие на службата в Кавалерийската инспекция, майор Колев не престава да се стреми към строя. Той иска сам да приложи на практика новите идеи, които се прокарват в устава и инструкцията, чието съставяне още не е довършено, но в работата над които не престава да взема участие, а също да провери солидните теоритични знания, добити от четенето. Той мечтае да обучи една конна часг, която да служи за образец на строева и тактическа подготовка. Желанието му се изпълва и на 19 май 1902 год. бива назначен за помощник на командира на Лейб Гвардейския ескадрон. Поради особенните условия на службата в тая част, майор Колев, върху чиито плещи лежи напьлно грижата за строевата подготовка на ескадрона, среща най-напред доста трудности, но с постоянство и със силна вяра в себе си той сполучва полека-лека да ги отстрани. В продължение на три и половина години работи той в Лейб Гвардейския ескадрон, който през 1904 год. се развива в Лейб Гвардейски конен полк, в три ескадронен състав. Резултатите от неговата просветена и ечергична дейност са огромни. Въпреки пречките, които среща от разни страни, въпреки специалните задължения, които отнемат голяма част от времето за занятия в Гвардейския полк, Колев от 14 февруари 1904 год. подполковник, постига бляскави успехи с упорития си труд - новоформиралият полк започва да добива физиономията на една действително образцова подготвена част в строево и тактическо отношение.
На 14 декември 1905 г. подполковник Колев трябва да се раздели с полка - назначен е за и. д. началник Щаба на Кавалерийската инспекция. На заминаване от Гвардейския полк, ето каква оценка на неговата дейност дава титулярния командир на полка, генерал-майор Марков:
„Като се разделя поверения ми полк с полковник Колев, считам за приятна длъжност да му изкажа от името на всички чинове от поверения ми полк моята сьрдечна признателност за неговата прекрасна служба, такт и старание, които го отличаваха през всичкото време на службата му в полка. Подполковник Колев оставя най-добри спомени от службата си в полка, както лично на мене, а така също и на подчинените си офицери и долни чинове. Уверен съм, че и в бъдеще тия толкова добри негови качества като офицер ще му спечелят похвалите и на бъдещите му началници, а аз лично ще се радвам за добрите отзиви в бъдещата му служба на Н. Ц. В. Княза и Отечеството.
(Зап. по полка № 235/1905 г.)
* * *
На новата си висока длъжност - началник Щаба на Кавалерийската инспекция, Колев дохажда вече с една голяма теоритична подготовка, съединена с богат практически опит. Още като помощник на командира на Гвардейския полк той е натоварен да чете лекции по история на конницата пред офицерите от Кавалерийската школа. За предмет на своите лекции избира Френско-немската война от 1870/1871 год.  и  Руско-турската от 1877/1878 г. С голяма вещина и обич се залавя за преподавателската дейност и в продължение на няколко години ръководи  тия  занятия, като създава един отличен курс по предмета. Ползувайки се от събитията на изучаваните войни, той прави заключения върху тактиката на конницата и се спира подробно върху дейността на конницата при разузнаването, при охранителната служба и във време на боя. Тия лекции събудиха у кавалерийското офицерство един голям интерес към тактическите въпроси и дадоха доста силен тласък към самообразование у младите офицери.
Една от първите грижи на подполковник Колев като  началник Щаба на Кавалерийската инспекция е да се подигне специалната подготовка на младите конни офицери. За тая цел, по негово настояване, открива се при Кавалерийската школа едногодишен курс, през който трябва да преминават всички току що излезли от Военното училище подпоручици, предназначени за служба в конницата. Все със същата цел и за да се обединят възгледите по тактическата роля на конницата, Колев като началник Щаба набързо състави „Инструкцията за полската служба на конницата" - едно помагало, което изигра твърде полезна роля в подготовката на нашето офицерство.
Друго едно нововъведение в нашата конница, заслугата за което в голямата си част принадлежи на Колева са конните състезания в частите. Сам отличен спортист и страстен ездач, той със скръб гледаше как трудно вирее ездовото изкуство между нашите конници. За да се даде по-голям тласък на военния спорт и да се засили ездовата подготовка на кадрите от конницата, Колев настояваше да се въведат състезанията у нас и най-после сполучи да осъществи тая си идея. Макар изведнъж тия състезания да не можаха да вземат ония форми и размери, които би било желателно да имат, все пак те допринесоха много към ездовото осъвършенствуване на конните офицери и подофицери.
Виждайки в лицето на Колева един много способен и енергичен офицер, който в бъдаще ще заеме твърде висока длъжност и за да му даде възможност да закръгли бляскавата си подготовка, висшето началство го командирова за по-дълъг срок в австрийската армия.
На 10 декември 1907 год. той заминава за Австрия, дето бива командирован в 7 Улански полк в Пардубиц (Чехия). Изпълнен със силното желание да види и научи всичко хубаво и ново, Колев цял се превръща в енергия и воля.
През няколкото месеци, които прекарва в уланския полк, той се взира най-внимателно във всичко, което го окръжава, а най-вече във взаимните отношения на офицерите, отношенията между началници и подчинени, строевата подготовка, ездата. И тук, както и в Италия, най-напред му се хвърля в очи възпитаността, дисциплината и крайно коректните отношения между офицерите от полка. Забелязва той и голямото техническо съвършенство в ездата, което се постига в австрийската кавалерия, както и оная привързаност у войника към коня, която го трогва. Той взема участие във всичките занятия на полка и с достойнство изкарва цялата серия парфорсни ловове, които се организират в Пардубиц. Към есента на 1908 год. той присъствува на големите есенни австро-унгарски маневри и на 1 октомври 1908 год. се завръща в България.
През време на стоението си в Австрия, покрай богатите наблюдения и ценните преживявания, които там добива, Колев се запознава с цяла редица видни австрийски кавалеристи, с които споделя много мисли по кавалерийското дело. На първо място ще споменем генерал Брудерман и фелдмаршал лейтенант Сакс фон Ротенберг — последния по него време началник на Централната кавалерийска школа във Виена. С него Колев беседва по много въпроси, свързани с подготовката на конницата и дълго време отпосле кореспондира с него. Освен това той намира време да посети няколко хиподроми и конезаводи из Австрия. През краткото си стоене в Австрия подполковник Колев оставя навсякъде най-добри спомени; всичките му австрийски познати от онова време с възхищение говорят за него. Особенни добри чувства е оставил Колев между съслуживците си от 7 улански полк.
Още докато се намира в Австрия, на 25 април 1908 год. той бива назначен за командир на Лейб Гвардейския на Н. В. конен полк. Веднага след пристигането си в България, на 6 октомври с. г. Колев приема новата си длъжност и застава начело на царската гвардия. Годините, през които полковник (от 15 октомври 1908 год.) Колев стои начело на гвардейците са една бляскава епоха в историята на полка. В разцвета на силите си, той превръща полка в една наистина образцова строева част, в една великолепна школа на кавалерийското изкуство.
Ето каква пълна и хубава картина за дейността му като командир на Гвардейския конен полк дава един от неговите офицери през това време в сп. „Нашата конница" год. I, кн. 3.
„Още с пристигането ми като млад офицер в Гвардейския полк разбрах, че командирът полковник Колев е извънредно строг и суров спрямо всичките си подчиненн. От първите ми по-интимни разговори с по-старите офицери ми стана ясно, че всички го уважават, но в същото време всички се боят от него. Страхуваха се „да ги не нагази", както казваха те. Скоро и аз имах случай да се убедя, че той „лошо гази". Беше извънредно остър в забележките си, особно към ония, за които знаеше че са лениви и недобросъвестни. Тях той чисто и просто ругаеше, без да им дава да му отговорят ни дума, тъй като добре ги познаваше.
Идваше в казармата обикновенно пешком и винаги биваше там 15-20 минути преди започването на занятията. Заран първата му грижа беше да обиколи целия район на полка. Придружен от двете си ловджийски кучета, които весело подскачаха около него, той надникваше навред, като не забравяше и най-малките кюшенца. От проницателния му поглед нищо не можеше да се скрие. И най-малката нередовност биваше забелязвана от него и провинения твърде зле си изпащаше. След тая сутринна обиколка възседаше любимия си кон „Галиардо" и, заедно с един конен ординарец и с кучетата си, отиваше на езда из полето. Любимото му място бяха могилите към Искъра — там беше открито и равно и можеше да галопира до насита. Там обикновенно произвеждаха занятията си и ескадроните от полка. След 2-3 часа езда, завръщаше се в казармата, отиваше право в работния кабинет и приемаше доклада от адютанта и домакина. При приемането на доклада прочиташе внимателно всяко писмо и тъи като знаеше основно всички уставни положения и закони, вземат веднага решение и без колебание, с едър почерк слагаше пълна и разбрана резолюция.
За храната на войниците беше много внимателен и почти всеки ден посещаваше кухнята, дето изискваше да има образцова чистота и ред. След обед той работеше обикновено в кабинета си над разни упътвания по службата. Следеше най-внимателно почти цялата военна литература на руски, френски и италиански езици. Особено го интересуваха книгите, които третираха въпросите по тактическата роля на конницата, а също и ръководството по скачките и тренирането на коня. Всичко, което му се харесваше из тях си записваше в отделен бележник. На любознателните офицери услужваше с книги и охотно разменяваше с тях впечатления от прочетеното. На драго сърце възприемаше той всичко хубаво по службата, без да се страхува, че то е ново и че отива в разрез със старото.
Бележките, които правеше по службата наистина бяха много остри, но той се ограничаваше само с тях. Рядко наказваше офицерите си със затвор или с обявяване мъмране чрез заповед. Той ненавиждаше безделния живот и картоигрането, немилостиво преследваше разпътството и пиянството. За него офицера трябваше да бъде образец на честност и трудолюбие. Най-големите му усилия бяха да насочи офицерите си към съвършенство в тия посоки. Забележителна беше у него способността да познава хората. Твърде наблюдателен, той веднага оценяваше подчинените си. Офицерите и подофицерите от полка познаваше тъй добре, че без грешка можеше да изброи всичките им наклонности, проявления и особености, често скрити и за обикновения, повърхностен наблюдател, както и с няколко думи да даде пълна и вярна характеристика за всекиго поотделно. Знаеше имената на всички войници и на всички коне от полка.
„Колкото и да беше строг и суров като началник, полковник Колев винаги биваше готов да помогне на подчинените си, когато те биваха в затруднение, а особено когато им се явеше някоя нужда в домашния им живот. Изобщо той беше с добра и милостива душа, готов винаги да се отзове с участие в скръбта или нещастието на подчинения си. Застъпваше се за тях с голяма енергия и не допущаше да бъде извършена несправедливост спрямо тях от никого.
Полковник Колев се обличаше винаги спретнато и чисто. Всичко което го окръжаваше в полка и дома му, беше в пълен ред и чистота. Никога не сме го виждали да обуе дълги панталони с чепици, или да облече суртюк; той смяташе тия дрехи за не военни. Не посещаваше никога клубове и кафенета, мразеше баловете, официалните обеди и изобщо шумния живот. Страстен и отличен ловец, той правеше изключение от другите ловци, че не обичаше да разправя ловджийски анекдоти и лъжи. Когато биваше весело настроен, нещо което не се случваше често, допущаше от по-старите офицери някоя по-пикантна шега и обичаше да подхвърли закачки само към двама-трима души, които познаваше най-добре от всички. Всяка оригиналност или авантюра на младите офицери, когато с тях не се минаваха границите на позволеното, както и всяка прилична шега, той посрещаше с усмивка и с любимия си израз: „Да ви знай Господ, да ви знай!", израз в който той влагаше и възхищение и лек укор и одобрение.
На ученията и прегледите полковник Колев искаше от офицерите бързо да оценяват обстановката и веднага да вземат смислено решение, като най-строго изискваше взетото решение да се изпълнява най-бързо и енергично. Особено внимание обръщаше върху приспособяването на частта към местността и върху изменяването строевете за да се намалят загубите от артилерийския и пехотен огън. Голямо значение отдаваше и на пешия бой в конницата. Той беше убеден в принципа, че конната част, дори и най-малката, трябва да се стоварва като чук, идящ из невиделица, върху противника и  вярваше, че пет сабли, ненадейно хвърлени върху цял пехотен взвод са в състояние да го обърнат в бягство. Затова никога не правеше бележки, ако някой извърши бързо и съпроводено с риск действие при ученията — напротив, винаги похваляваше такава смелост.
Още тогава, като  командир  на полка, с цялото си същество, вярваше и се мъчеше да втълпи и у офицерите си убеждението, че конницата още може с успех да се бие наред с останалите родове войски и че съвсем не е минало онова време, когато кавалерийският офицер е можал със своята част да атакува пехота, артилерия, картечници и кавалерия и че и днес конницата може да печели слава по бойните полета.
Това беше неговото верую като кавалерист и на това учеше той подчинените си като командир на Лейб-гвардейския полк. Минаха години от тогава, настъпиха великите дни на нашето време и той доказа с подвизите си правотата на своите убеждения."
* * *
Дейността на полковник Колев като полкови командир биде забелязана и оценена в нашата войска. Ето какво пише за тая дейност един от най-високите началници у нас, генерал Тошев, тогава началник на 1 пехотна Софийска дивизия и началник на Софийския гарнизон:
„Полковник Колев бе назначен командир на Лейб-гвардейския конен на Негово Величество полк — длъжност, с която се удостояват само офицерите, ползуващи се с особеното доверие на Негово Величество Господаря. Именно при командуването на тоя полк, Колев успя да приложи на дело богатите си кавалерийски познания и чудните си похвати, както за възпитанието и подготовката на конника офицер и войник, тъй и за обучението на частите към умели и бързи действия в полето. При постоянната служба, която частите от Лейб-гвардейския полк носеха в двореца на Негово Величество Господаря, той намираше достатъчно време да води обучението непрекъснато и систематично и главно в полето. Славните действия на Лейб-гвардейския на Негово Величество конен полк, през миналите и настоящата война, се дължат именно на тая хубава подготовка и животворен кавалерийски дух, предадени му от доблестния командир".
VІІІ.
Вестта за мобилизацията през септември 1912 год. завари полковник Колева начело на Лейб-гвардейския на Негово Величество полк, в с. Бисер, на турската граница. Няма нужда да се описва с какъв ентусиазъм посреща той тая вест и с каква енергия и нетърпение очаква обявяването на войната. Само оня, който целия си живот е посветил на военното дело, а не е имал още щастието да воюва, може да разбере великите чувства, които вълнуват Колева през тия дни. В продължение на изтеклите четири години той е подготвил полка си за най-трудните и рисковани военни действия и сега му се пада да го поведе към истински бойни подвизи. Цял се отдава той на мисълта за предстоящите действия. С трескава енергия обикаля всеки ден границата, изучава околната местност, събира сведения за противника, мобилизира и подтяга полка си, очаквайки всеки час заповед да се понесе през границата с храбрите си конници срещу хиляди опасности.
Вместо това, обаче, в първите дни на месец октомври той получава заповед да сдаде полка на помощника си и да замине  за Ямбол, дето се назначава за началник щаба на укрепения пункт. По-тежък и по-неочакван удар тоя не може да му бъде нанесен. Полкът му, неговият полк, над който е работил с всичката страстна отдаденост на натурата си, отива да се бие, а него, командирът, го оставят нейде назад! Буен кавалерист, с огнен и неудържим устрем към подвизи и слава, него го затварят в някаква крепост! До крайност дисциплиниран и изпълнителен, Колев с разбито от скръб сърце се подчинява на тая заповед. Със сълзи на очи и с най-горещи пожелания за успехи се разделя той от офицерите и войниците си, към които толкова се е привързал. „Това беше най-тежката минута през цялата ми служба!" казваше отпосле сам той. Неговите близки го съветват да се обърне към някой от висшите началници, които го познават и ценят, с молба да бъде премахната безпричинната несправедливост. Той, обаче, верен на принципите си, отрязва: „Никого няма да моля! Ако ме ценят, те сами ще ме потърсят!"
И наистина, потърсиха го. Още същия месец октомври, в разгара на победоносния поход на нашите войски през Източна Тракия, той получава заповед да се яви в Щаба на Третата армия, дето нему се възлага сериозна работа по техническата разработка на предстоящите операции. През месец ноември той бива назначен за вр[еменен] началник щаба на същата армия и по тоя начин застава на един от най-важните и отговорни постове във войската. Но по него време светкавичните действия на армията в полето бяха вече привършени и тя стоеше прикована към укрепената линия на Чаталджа. Нямаше вече простор за големи маневрирания и за широки бойни замисли; войските мълчаха, а бяха заговорили дипломатите. И Колев се чувствува с вързани ръце. По-късно той бива назначен на същата длъжност в Щаба на Първа армия.
През всичкото време, още от началото на военните действия, той не изпуща от очи любимата си конница, а най-вече полка си и с най-голям интерес следи всяка тяхна крачка. Великолепните случаи, които тракийския поход даде на конницата да се увенчае с небивала слава и слабото им използуване от нашата конница, го измъчваха и го караха искрено да съжалява, че е отдалечен от тоя род оръжие, на който той беше посветил цялото си същество.
През месец май 1913. год., когато новата политическа обстановка наложи едно ново разместване на частите, полковник Колев бива назначен за началник щаба на новоформираната Пета армия, която под началството на генерал Тошев трябваше да се съсредоточи около Кюстендил. Наскоро след съсредоточаването на армията, започват действията срещу сърбите и на полковник Колев се удава да прояви напълно редките си качества като висш генерал-щабен офицер. Най-авторитетно и красноречиво е очертал дейността му през тая война сам командующия тогава петата армия, генерал Тошев :
„Неуморим, акуратен и скромен труженик в щаба, а в същото време действителен помощник на командующия тая армия; той по първа заповед яхваше коня, за да отиде на бойната линия и лично да оцени положението на опасните пунктове. При настъпването на армията на 18 юни към Деве баир, той лично водеше авангарда на лявата колона, която, посрещната от засада, благодарение на неустрашимостта му, можа да отбие сърбите и да заеме обектива си този ден.
При изненадата от навлизането на сърбите в Босилеград, когато, поради скъсаните съобщения, стана нуждно да се изпрати офицер за да организира изгонването на сърбите от тоя град, покойният намери, че вместо да стои в щаба, по-добре е да отиде сам на мястото и да поеме върху себе си ръководенето на действията. Придружен само от двама конника, с риск да попадне в плен или да бъде убит от някоя засада, той извърши поръчението най-бляскаво. При тежките условия в края на войната, началник щаба на 5 армия, почти през ден, обикаляше позициите, говореше с войниците и офицерите, насърчаваше, убеждаваше, успокояваше и държеше в течение командующия армията за състоянието на духовете. И трябва да се признае истината, че ако 5 армия остана непоколебима на мястото си до последния ден това твърде много се дължеше и на доблестния началник щаба - сега покойния генерал Колев".
За тая бляскава дейност като началник щаба на 5 армия полковник Колев заслужено получава най-големите награди, с които един офицер с неговото положение може да бъде удостоен, а именно: военен орден „За храброст" III степен и „Св. Александър" III степен с мечове. Освен това, със заповед по армията му е изказана благодарност за техническата разработка на операциите около Гюешево и за ръководенето действията около Босилеград на 29 и 30 юни и 1 юли 1913 год.
ІХ.
След сключването на мира през 1913 год. полковник Колев бива назначен за командир на 1 конна бригада, в която, освен Лейб Гвардейския на Н. В. конен полк, влизат 1 конен на Н. В. и 2 конен на Н. Ц. В. К. М. Л. полкове. Всред тежката атмосфера на ония паметни дни, когато под влиянието на първата катастрофа цялото наше общество беше заразено с униние и песимизъм, Колев беше една от редките и силни личности, които не се поддадоха на общото настроение. С удвоена от нещастията енергия и с утроена от изпитните вяра в светлото бъдеще на народа се отдаде той на новата си дейност.
Следил най-внимателно през войната действията на нашата конница, за него бяха ясни всички нейни грешки и пропуснати случаи. Току що завършената война не само не успя да разклати неговите възгледи за ролята и значението на конницата при съвременната война, а наопъки, от отрицателните примери той вадеше най-силни потвърждения на ония принципи, които си беше изработил още в мирно време и които прилагаше при обучението на Гвардейския полк като негов командир. Поставен сега начело на цяла конна бригада, той се залови с енергия и жар да прокара възгледите си за значението на кавалерията в боя и за тактическата роля на тоя род оръжие и в останалите полкове от бригадата. Това беше трудна работа, защото между мнозина офицери бяха пуснали корен лъжливи схващания, които трябваше да се победят. С големия си авторитет и с непоколебимата си воля, въпреки пречките, които срещаше от разни страни, той успя да се наложи и към края на първата година от командуването на бригадата от полковник Колев, в цялата първа конна бригада вече работеха тъй, както той искаше и се зараждаше оня висок кавалерийски дух на смелост и риск, които е първо условие за големи успехи. Действията на Първата конна бригада във войната срещу сърбите през 1915 год. показаха най-добре, че семето,  хвърлено  от  Колева  не  е  паднало  на лоша почва.
За съжаление тоя път той не можа да остане за по-дълго на служба в конницата. Предстоеше му повишение и тъй като нямаше вакантна длъжност в кавалерията, на 31 октомври 1914. год. биде назначен за началник на 10 пех[отен] Беломорска дивизия.
* * *
Новото назначение, което получаваше полковник Колев беше свързано с най-трудни и деликатни длъжности. Дивизията беше току що формирана и предстоеше още много да се работи до окончателното й уреждане. От друга страна Беломорската военна област, чийто главен началник ставаше, едва реокупирана през есента 1913 г. още преживяваше кризата на едно преходно време, когато спомените за нещастните събития от 1913 год. бяха твърде пресни и националния антагонизъм между пъстрото население - твърде изострен. Военният режим и изключителните мерки се налагаха и фактически те съществуваха. При тия условия личността, умението и такта на новия началник на дивизията добиваше огромно значение за реда и за общото положение в тоя край.
За пръв път на Колева се падаше да се сблъска с условията на българската действителност в най-широката смисъл на думата. Досега всичките му мисли и цялата му енергия бяха посветени на войската и специално на конницата. Вън от казармата и манежа той рядко надникваше и стоеше далеч от шумът и борбите на нашия обществен живот. Отровният въздух на партизанските страсти и ежби му беше чужд; нравите и похватите на хората, които се бореха около властта му бяха непознати. Той си беше войник и само войник — дисциплиниран, честен и предан на дълга си, надъхан с висок идеализъм, достигащ до наивност.
Тия качества съединени с огромната енергия и непреклонната  воля,  които  му  бяха присъщи, издигнаха Колева в очите на цялото местно население без разлика на народност и още след първите месеци на пристигането си в Гюжюрджинския край, той  се видя окръжен с обичта и  най-дълбокото  уважение  на  всички обществени слоеве. Естествено, това не можеше да се  хареса на някои отделни личности, които търсеха да ловят риба в мътна вода. Строгият и прям войник не им беше по угодата и със средствата, които са обикновени за такива хора, те поведоха борба против неудобния дивизионен началник. Доноси, клевети, нелепи слухове – всичко беше пуснато в ход.
Между това полковник Колев, без да се подава на слабостта да печели популярност между населението и без да обръща някакво внимание на ония, които се мъчеха да се борят срещу него, цял беше се отдал на служебните си задължения. Грижите по устройството и обучението на полковете от дивизията му, необходимостта от подробно изучване новоприсъединения край, желанието да подготви във военно отношение Гюмюрджинската област в свръзка с войната, приближаването на която до нашите граници вече се чувствуваше и най-после нуждата да се поддържа реда и да се отстранят пакостните агитации, които все още не преставаха - всичко това създаваше за енергичния началник на дивизия огромна работа, която го поглъщаше всецяло. На 2 август 1915 г. Колев беше произведен в чин генерал-майор. Към това време политическите събития бяха до толкова назрели, че намесата на България в Световната война се очакваше всеки ден. Навред във войската се работеше трескаво — правеха се последните приготовления за една успешна мобилизация. Най-трескава и най-трудна обаче работата беше в десетата Беломорска дивизия. Независимо от подготовката на мобилизацията, която тук щеше да стане при изключително неблагоприятни условия, предстоеше да се подготви за отбрана и целия бряг, върху който лесно можеше да се стовари първият неприятелски удар. Генералът захвърли всичко останало и се отдаде изключително на военните си задължения. За него и за околните му нямаше почивка. Решаваха се задачи, избираха се позиции на самата местност, строяха се укрепления, групираха се войскови части. Когато мобилизацията биде обявена, тя се извърши в пълен ред, защото всичко беше предвидено и всички пречки бяха навреме отстранени. А когато военните действия започнаха, дивизията на генерал Колев здраво застана на мястото си и смело очакваше удара на противника.
През време на стремителния поход на нашите Първа и Втора армии през Сърбия и Македония, Колев не беше особено доволен от задачата, която му се падна - да отбранява Беломорския бряг. Пасивната отбрана не беше по неговия темперамент, а за активни действия тук не можеше да се мисли. При все това, с огромната военна култура, която имаше, той много хубаво разбираше че и неговата задача има голямо значение за изхода на общото дело. Близостта на съглашенските войски в Галиполи — операцията там още не беше ликвидирана — и англо-френския флот в Егейското море, който с ожесточение обстрелваше нашия бряг, даваха основание да се гледа с голяма загриженост към нашия Западнотракийски край. И в тия трудни дни Колев се показа на висотата си като началник. На няколко пъти Съглашенския флот предприе през есента 1915 год. демонстрации срещу нашия бряг. Нито веднъж генералът не се излъга върху истинските намерения на противника, нито веднъж той не прати тревожни известия до Главното командуване, нито веднъж той не поиска помощ. Своята самоувереност и спокойствие той успяваше да предаде и на околните си. През време на най-ожесточените бомбардировки на крайбрежните пунктове от неприятелската флота, когато всички очакваха, че от многобройните параходи, които димяха в морето, ще се стовари десант, той отиваше на най-изложения пункт и спокойно наблюдаваше развитието на събитията, готов да посрещне всяка случайност.
През времето на тия тежки дни, изпълнени с грижи и отговорности, известна заслуга се пада и на госпожа Колева. Тя до обявяването на войната живееше в Гюмюрджина и мислеше, със започването на военните действия да се прибере в София при роднините си. Населението в Гюмюрджинско по него време обаче беше тревожно настроено и, предполагайки че тоя край ще стане театър на военни действия, беше готово да го напуща. Съзнавайки, че нейното заминаване би се изтълкувало зле от населението, тя реши да остане. И трябва да се признае, че нейното присъствие в града внасяше голямо успокоение. Дори през най-силните бомбардировки гюмюрджинци говореха: „работата не е толкова опасна, щом генералшата още стои тука".
Тук е мястото да кажем, че в лицето на жена си генералът винаги е намирал най-предания и искрен другар. Не през един тежък момент на живота си е чувал от нея най-подбодряващи думи и не един път в умните и пълни с най-горещо съчувствие беседи с нея е намирал нови сили за трудната работа, която запълва целия му живот.
Като началник на Десетата Беломорска дивизия и на войските от Беломорската област генералът остана до пролетта [на] 1916 год. През м. април той научи, че Главното командуване е решило нему да повери началството над българската конница. Няма нужда да се казва с каква радост е посрещната тая вест от оногова, който целия си живот беше посветил на конницата.
Х.
През пролетта 1916 год. по-голямата част от нашата конница, след изнурителния поход срещу Сърбия, беше групирана в Северна България. Същите ония полкове, които през дъждовната и неприветна есен 1915 год. пребродиха калните и планински пътища на Сърбия, Македония и Албания, бяха изтеглени по-назад и поставени при условия, които позволяват една спокойна почивка. Стягаха се обози, подновяваше се облеклото и амуницията, охранваха се и тренираха измършавелите коне, подбодряваха се войниците. Румъния още не беше се намесила в войната, но общото предчувствие беше, че срещата и разплатата за 1913 година със северните ни съседи е неизбежна. Всред тия приготовления и настроения, към края на април се получи заповедта, с която за началник на 1 Конна дивизия, чиито полкове именно бяха в Северна България, се назначаваше генерал Колев. Същевременно той се назначаваше и за инспектор на цялата българска конница. Това назначение, по думите на генерала от пехотата Тошев „най-сполучливо и съдбоносно, което главнокомандующия Действующата армия е направил" се посрещна с възторг и доверие от кавалеристите. По-голямата част от конните офицери познаваха от по-рано новия си началник, ценяха неговите големи качества и вярваха, че в неговото лице се намери истински водач на конницата, който ще съумее да окичи с лаври тоя род оръжие.
В началото на май 1916 година генерал Колев предаде командуването на 10 пех[отна] Беломорска дивизия и напусна Западнотракийския край, който му беше станал тъй близък. Заминаването на генерала от Гюмюрджина взе характер на едно мило тържество, дето представители на цялото западнотракийско население намериха случай да дадат израз на онова уважение, което за толкова късо време безкористния и справедлив генерал беше успял да спечели. „Никога той не е бивал толкова жизнерадостен и бодър, както когато отиваше да поеме командуването на конницата", казват за него близките му. Наистина, не е трудно да си представим с каква радост е отивал генералът да застане начело на оня род оръжие, в редовете на който е прекарал почти цял живот. Но от друга страна съзнанието за големите трудности, с които е свързан новия му пост, както и мисълта за ония високи качества, които трябва да прояви големия кавалерийски началник, не му позволяваха да се радва спокойно на високото назначение, с което бяха го удостоили. Той знаеше, че го викат да извърши подвиг и идваше на новата длъжност с най-голям подем на физически и духовни сили. „Или ще прославя конницата или ще си счупя главата" пише той през това време в едно от писмата до жена си. И още с пристигането си между конните полкове се залови за работа с енергия и себеотричане.
Първата му грижа беше да си намери добри и предани най-близки помощници. За началник щаба си той остави дотогавашния такъв подполковник Кисьов, а за старши адютант избра майор Соларов. И двамата тия генерал-щабни офицери бяха кавалеристи и службата си като млади офицери бяха преминали под началството на Колева в Лейбгвардейския на Н. В. конен полк. В тяхното лице генералът намери истински помощници по разработване и прилагане неговите идеи както в канцеларията, тъй и в полето.
Едни от полковете на Първата конна дивизия се намираха към това време на самата румънска граница, а други бяха събрани около София — в Цариброд, Брезник и Сливница. Вецнага след поемането новата длъжност, генерал Колев обиколи всички тия полкове, прегледа ги и със свойствената си прозорливост бързо схвана както положителните, тъй и отрицателните качества на новите си подчинени. Със заповед по конницата № 2 от 28 май 1916 год., като обявява резултата от тоя преглед, новият инспектор на конницата настойчиво иска от командирите на полковете да вложат всичката си енергия в подготовката на полковете, понеже от тях се иска полка да бъде тактически напълно подготвен, да е маневреноспособен, боеспособен, храбър до самопожерствуване, а поради това, че се намираме в надвечерието на нови усилени действия, да бъде свеж и запазен".
Едновремено с тия упътвания, генерал Колев се залови да уреди началническия персонал в конните полкове: имаше офицери, които по едни или други причини трябваше да излязат от конницата, имаше други, които трябваше да се назначат на нови, по-високи длъжности. Освен това от проницателното око на генерала не избягнаха ненормалните отношения между офицерите от някои полкове, както и някои прояви, които не говореха за една много добра насока във възпитанието на младото офицерство. Поради това той издаде няколко заповеди по конницата, които имаха за цел да остранят тия недостатъци. Въобще, при оценката и нареждането на командния персонал в конницата, генералът изхождаше единствено от здраво установените принципи, до които беше дошъл с упорит труд, с рядка наблюдателност и с дълги размишления. Тия принципи той прилагаше неумолимо в живота и за това между своите подчинени се ползуваше с името на суров и строг началник. Сам до крайност изпълнителен и добросъвестен, проникнат от идеите за голямото значение на офицера във войската и за нуждата от високи умствени и нравствени качества у началниците, генерал Колев беше безпощаден към ония свои подчинени, които според него не бяха на мястото си. В такива случаи не се стесняваше да каже право в лицето на виновния всичката жестока истина, колкото бодлива и да беше тя. В своето възмушение и в прямотата си отиваше до край. И за това го смятаха за груб и даже за безсърдечен. Но тия, които бързаха да го обвинят в безсърдечие, не знаеха как дълбоко и горчиво страда той след всяка подобна сцена. Всяка проява на безхарактерност, всяка постъпка, която не хармонираше с неговия висок идеал за офицера, от когото искаше да се доближава до нравствено съвършенство, силно го измъчваше. Не един път неговите околни са го чували да се пита: „Кога най-после у нас ще се народят повече честни, смели и открити характери? Докога ще могат да виреят между нас тия дребнавости, хитрувания и интриги? Кога ще почнем да срещаме на всяка крачка доблест и благородство?"
Неговият идеал беше рицарят без страх и упрек. Към него се стремеше непрестанно той и за себе си, беше го достигнал. Но не всички, с които трябваше да работи, винаги го разбираха. Мнозина оставаха далеч от заветния образ на съвършенството. А това именно тровеше живота му.
Покрай грижите за повдигане уровена на началническия персонал, генерал Колев се сблъска още в първите дни на поемането началството над конницата и с чисто организационни мъчнотии. Работата беше в туй, че условията на съвременната война, както и по-многочислената конница на вероятните противници, с които скоро трябваше да се срещнем, налагаха да се увеличи съпротивителната сила на конницата, като й се даде възможност, без да намалява основните си качества - бързина и маневреснособност, да развие унищожителен огън. Идеята да се придадат към всеки полк картечни ескадрони беше вече възприета и се осъществяваше. Но това само не беше достатъчно. Трябваше към Конната дивизия да се придаде едно по-силно ядро, на което тя в случай на нужда да може да се опре. Най-напред се мислеше да се организира една пехотна част, която да следва неразделно конницата. Но по-после тая мисъл биде изоставена и се пристъпи към формирането на втори картечни ескадрони към полковете, първоначално, поради липса на коне, пеши. Освен това налагаше се да стане превъоржжаване на конниците: новите бойни условия налагаха освен саблята, да се придаде ново оръжие на кавалериста - да се тури нож на карабината му; изучаваше се и въпроса за въвеждане шанцовия инструмент в конницата.
Улисан с толкова работа, генерал Колев намираше време всеки ден да язди по няколко часа. Тренирайки частите си и залягайки за усилване подготовката им, той не преставаше да работи и над себе си - изучаваше действията на конницата през похода срещу Сърбия в 1915 г., запознаваше се с особенностите на терена в Добруджа и тренираше любимите си коне - жребеца „Пирин" и кобилата „Шекита" за по-продължителна работа в полето.
Така в трескава дейност мина целия юни и към средата на юли се получи заповед за съсредоточаване Конната дивизия на румънската граница. Прехвърлянето на полковете беше организирано умело и към края на юли 1916 г. цялата Първа конна дивизия, с придадените й части беше вече сьбрана в района източно от Нови Пазар - около селата Козлуджа, Вълчи Дол, Николаевка. За всички беше вече явно, че войната с Румъния е неминуема. За никого не беше тайна също, че бъдещият противник ни надвишава по число и че ние трябва да му противопоставим голямо изкуство, висок дух и велико себеотричане. От това съзнание беше проникната цялата конница, и най-вече нейният генерал. Трескавата дейност по подготовката на частите, започната още с пристигането на генерал Колев при Конната дивизия, доби своя максимум. Целият месец август биде използуван за най-подробни изучавания на новия противник и на местността, върху която трябваше да се развият новите действия; организираха се цяла серия отрядни учения, с характер на малки маневри, с цел да се провери командуването на по-големите конни единици, както и употреблението на конната артилерия и картечниците; направиха се някои подобрения в уредбата тила на дивизията. Ето как очертава дейността на генерал Колева през това време най-компетентното лице, неговият прав началник бившия командующ 3 армия генерал от пехотата Тошев. „С особена ревност и с една присъща на момента бързина, покойният генерал започна работата, за да подготви частите във всяко отношание. Той схващаше, че предстои на конницата трудна задача — да си премери силите със значително по-многобройната неприятелска и особенно с руската кавалерия, от която, по съществуващето до тогава у простонародието понятие, казаците се считаха страшни и непобедими. Изучване терена на предстоящите действия, разузнаване в разни посоки, конни и отрядни учения заследваха едни след други. Подготвяше се конят, стягаше се снаряжението, формираха се нови картечни ескадрони и се гледаше час по-скоро да се свършат всички допълнителни работи за един поход, за едно бързо нахлуване в неприятелска територия; но най-важно - генералът подготвяше своите орли, храбрите си конници, към съзнателното самопожертвуване, пред което мълчат числата и малко значат исполините неприятели. Дребните кончета са вече изпечени за състезаване в полето с неприятелските катани; нашите юнаци са готови да се хвърлят неудържимо в огъня и да се мерят със саблите си със страшните пики на неприятелската конница!
— Огън лъха от тия юнаци! — каза Главнокомандующият със свойствената си прозорливост и вярна оценка, при прегледа, който направи на конницата в надвечерието на войната, при село Козлуджа."
Най-после първият ден на месец септември 1916 г., донесе новината за обявената война срещу Румъния. Ентусиазмът на войските, които имаха да отплащат за подлостта от 1913 година, беше твърде голям, вярата в успеха беше непоколебима и всички се понесоха срещу враговете с един устрем, който няма равен на себе си. Но от всички най-ентусиазиран и най-уверен в успеха беше генерал Колев. Голямата задача, която му се възлагаше, не го смущаваше: той се чувствуваше силен и горд с нея, защото, както казва генерал Тошев: „Най-после удаде се случаят на орела да разпери крилата си и да запори във висините; настъпи вече моментът, щото желязната воля, светлият и светкавичен ум, сърцето пълно с беззаветна храброст и вихрова пламенност на закаления и просветен кавалерист - да се проявят тъй мощно в урагани, в редица отчаяно смели подвизи, за да се отрупа със слава нашата конница и нашата армия."
* * *
„Главнокомандующият имаше намерение още с обявяването на войната с Румъния да тласне конните части в Добруджа, да внесе смут в неприятелската територия и да побърка на плана на руси и румъни — да се съединят и да ни нападнат със значителни сили. Имаше се нужда от огнен началник, който да може да приведе в изпълнение решението на главнокомандующия и той се намери в лицето на покойния генерал Колев". Тъй говори същият генерал Тошев, който въдуха на директивите на главнокомандующия на 1 септември 1916 година даде първата бойна задача на Конната дивизия — да охранява фланга на групата, която ще действува около Тутракан, като заеме Куртбунар.
На 2 септември рано заранта генерал Колев поведе в три колони дивизията си, съставена от четири конни полка, една конна батарея, две пехотни и две колоездачни роти и пет пеши картечни ескадрони. Начело на авангарда на средната колона, той премина границата и нахълта в скъпата за българското сърце Добруджа. Към пладне същия ден цялата дивизия беше пред Курт Бунар. Тук се разви първия от славната редица добруджански боеве. За защитата на тоя пункт неприятеля беше оставил един пехотен отряд, който заемаше от по-рано приготвените окопи южно от града. Генерал Колев, се намираше при най-предните разчленения на дивизията и рекогносцирайки лично местността и разположението на противника, бързо взема решение за начина на воденето боя и изведнъж го тури в изпълнение. Поставяйки си за цел да плени неприятелския отряд, той спеши няколко ескадрона и с картечници и артилерията ги насочи през с. Дущубак, като им заповяда да настъпят срещу фронта на румъните. В същото време когато тия части завързаха бой по фронта, генералът насочи двете си конни бригади към двата фланга на неприятелската позиция. Освен това по-назад имаше едно ядро от пехотни роти и пеши картечни ескадрони между Кавурга и Дущубак. Страхотно се понесоха двете бригади — едната от Кочмар към Кара Аптула, а другата — от Дущубак към Хотлуджа и се насочиха като клещи да обхванат румъните. Обаче неприятеля се показа неиздържлив и под натиска на нашия отряд, който настъпваше по фронта, обърна на бяг. Генералът трябваше да се задоволи само със стотини пленници и със завладяването на Курт Бунар, чиито граждани посрещнаха освободитетелите си с трогателна сърдечност.
В боя при Курт Бунар има един епизод, който е интересен за характеристиката на генерал Колев. Във време на боя той, възседнал черния си жребец „Пирин", придружен от двама конни ординарци, напусна наблюдателния пункт, гдето беше щаба му и се понесе напред. Галопирайки из полето и търсейки по-удобен пункт за наблюдаване развитието на боя, генералът забеляза, че лявата бригада се бави някъде около Куюнлукьой и че противникът вече почва да отстъпва. Чувствувайки, че румъните ще се изплъзнат от капана, който им беше приготвен, генералът сам, с двамата си ординарци, се понесе на галоп напред към Курт Бунар, за да сткрие причините на забавянето лявата бригада. Носейки се така, сам всред полето, той изведнъж съзря, че около 1 1/2 клм. пред него, по една долчинка отстъпва румънски пехотен взвод. Наблизо един разезд от шест наши конника наблюдаваше движението на неприятелския взвод. Младежка амбиция обхвана генерала, у него сякаш се събуди и ловджийската и той направи знак на шестимата конници с разезда да се доближат до него. Те бяха познати нему воиници от Твардейския полк. — „Момчета, бива ли да пуснем тия румъни да си отиват така? Хайде, да ги атакуваме! Марш, марш!” Генералът с извадена сабля, последван от двамата си ординарци и от шестимата си войници от разезда, полетя на кариер върху румънския взвод, който спокойно отстъпваше, мислейки се вън от всякаква опастност. Като хала изневиделица, изведнъж се появиха нашите конници пред неприятелските пехотинци. Забъркани и изплашени от тая ненадейна поява на страшните българи, румъните се спряха. Генералът властно и решително им заповяда на влашки да хвърлят оръжието си. Без да помислят за съпротива, румъните най-покорно сложиха пушките си на земята. Така тия осем конника, водени от самия началник на дивизията, можаха да пленят четиридесет неприятелски войника и един офицер.
Вечерта 2 срещу 3 септември генералът с шаба си прекара в Курт Бунар. Приютен в гостоприемния дом на едно българско семейство, генерал Колев гледаше как блика искренна и дълбока радост в тоя току що освободен от влгшжото иго град. Едничък, само той не можеше да се радва напълно на спечелената днес победа. Не беше доволен той, защото неговата идея за днешния бой — да плени целия румънски отряд като го обгради с двете си конни бригади, — не можа да бъде приведена в изпълнение. Слушайки благосклонно веселите разговори на офицерите от щаба си, които гръмко споделяха впечатлението си от днешния ден, той мечтаеше да нанесе на противника една пълна и съкрушителна победа. За велик подвиг, който да излиза от рамките на обикновеното, бленуваше той, без да знае, че толкова скоро ще му се падне да го осъществи.
* * *
На следния ден, 3 септември, дивизията на генерал Колев изпьлнявайки главната си задача — да пази от към северо-изток групата, която действува около Тутракан, трябваше да остане в Курт Бунар и да задържи тоя пункт в наши ръце. Още от по-рано генералът беше разпоредил да се изпратят в северо-западна, северна и източна посоки силни разузнавателни части. Свръзката с нашите пехотни части, действующи към Тутракан беше уредена. Денят, хубав слънчев ден, изглеждаше, че ще мине спокойно.
Но ето, че още преди  пладне започнаха да се получават тревожни донесения от Разузнавателния ескадрон, който беше изпратен към Конак Куюджук. Скоро стана ясно, че от към Добрич — Кара Пелит настъпва към Курт Бунар цяла румънска пехотна бригада с артилерия. Очевидно, тя имаше за задача да отблъсне нашите части от Курт Бунар и да помогне на обсадения Тутракан. Авангардът й встъпи в бой с нашият Разузнавателен ескадрон в Конак Куюджук, отблъсна го и продължи настъплението си към Кочмар — Курт Бунар.
При получаването на първите още донесения за движението на неприятелската пехота, генералът се оживи и с дълбок интерес се залови да проучи околната местност по картата. Като изслуша внимателно донесенията, изпратени от Разузнавателния ескадрон, той взема решение: вместо да чака да го нападнат, той сам да ги нападне. Разпратиха се веднага до частите заповеди за движение. Тъкмо по пладне всички полкове бяха възседнали конете си и се движеха към местата, които им бяха определени. За генерал Колев беше вече ясно, че авангардът на неприятелската колона, увлечен от успеха си над нашия Разузнавателен ескадрон при Конак Куюджук, твърде много се е отдалечил от главните сили на колоната, които оставаха още някъде около Кара Пелит. Да увеличи това откъсване между авангарда и главните сили на противника и да го използува, за да подготви катастрофата на авангарда — това беше първата задача, която си постави нашият генерал. За тая цел той насочи към Кара Пелит четвъртата си конна бригада, със заповед да заангажира главните сили на противника, докато той се разправи с авангарда.
След това генералът съсредоточи всичкото си внимание върху авангарда — две румънски дружини, които бяха стигнали вече селото Кочмар. Решил на всяка цена да унищожи тия дружини, генерал Колев си създаде веднага един план за действие, колкото прост, толкова и гениален. Той искаше да съсипе противника не с численно превъзходство, което едва ли беше на негова страна, а с изкусно използуване особеностите на главния си род войска — конницата. За това той пусна по фронта двете пехотни и двете колоездачни роти, заедно с артилерия и картечници, които настъпиха от двете страни на шосето Курт Бунар - Кочмар, с фронт към юг. Румъните бяха заели за отбрана северния край на с. Кочмар и посрещнаха нашите пехотни части с енергична стрелба. Завърза се обикновен пехотен бой, който скоро доби голямо ожесточение, главно поради намесата на многото наши картечници. Нашите пеши части постепенно настъпваха, засипвайки неприятелските вериги с куршуми. В това време Първата конна бригада - шест ескадрона, скрито беше се съсредоточила северно от Кочмар, на изток от шосето. В момента, когато се разбра, че румъните здраво са се ангажирали в боя с пешите части, генералът заповяда на конната бригада да се понесе към десния фланг и тила на неприятелските дружини. Сам генералът застана начело на Конната бригада и я поведе с най-голяма бързина източно от Кочмар. Румъните, притиснати силно от нашите пехотни части и виждайки обхода на нашата конница, изведнъж разбраха каква голяма опасност ги заплашва. С бързо отстъпление към Конак, те се опитаха да избегнат удара, който им се готви. Но, водейки  лично  конницата,  маневрирайки умело из пресечената и камениста местност, изкусният генерал успя  да пресече пътя на отстъплението им. Югоизточно и южно от Кочмар стана срещата между неприятелските роти и нашите ескадрони. Жестока и славна среща! Румъните, залегнали из камънаците и храсталаците, посрещаха летящите на кариер конници с убийствен огън. Рояк коршуми хвърчаха по нашите редове, падаха окървавени коне и войници, но нашите не трепнаха: смело летяха те напред и скоро нагазиха неприятелските вериги. Най-напред, пред всички ескадрони, летеше към врага генерал Колев. Неговият чер жребец беше потънал в пяна и дишаше тежко; около него се сипеха най-много куршуми, но той дори не помисляше за опасността. Започна се жестока сеч, която не трая дълго. Румъните, ужасени, притиснати от всички страни, почнаха да захвърлят оръжието и да се предават. Когато последните слънчеви лъчи позлатяваха широките добруджански простори и небето побагрове сякаш отразило проляната по земята кръв, погрома на румъните беше вече пълен. Повече от хиляда войници, заедно с офицерите и дружиннния командир, бяха пленени; много трупове, още неприбрани, лежаха по бойното поле и само малка част от двете неприятелски дружини успя да се спаси от пленяване.
В това време Четвъртата конна бригада беше насочена към Кара Пелит за да задържа главните сили на противника, не само изпълни задачата си, но направи нещо повече: с една безподобна по дързост конна атака, извършена от Шестия конен полк върху неприятелската пехота, сполучи да разколебае главните сили на противника и да им наложи да започнат отстъпление, което през нощта доби характер на безредица и паника.
Туй, което генералът искаше, беше достигнато. С изпълнено от радост сърце поблагодари той още на бойното поле на достойните си войски, които с такъв устрем и с толкова героизъм се  биха.  Зашеметени  от  светкавичния удар на конницата, изгубили един цял свой авангард от две дружини, румъните, които се спасиха от тоя бой разнесоха първите легенди за страшната бьлгарска конница и заедно с туй посяха семето на оня страх, който по-после тъй често сковаваше не само румъните, но дори и техните съюзници - русите.
Това беше първият бой, в който генерал Колев оправда вярата си в конницата. Онова, до което беше дошъл по теоретичен път, онова на което учеше през целия си живот, биде изпълнено: с конницата той можа да бие по-многочисленна пехота и да я разпръсне. Той имаше право да тържествува: това беше не само една победа над врага, това беше една победа над всички ония, които смятаха, че времето на кавалерията е минало и че тя е станала излишна при съвременните войни.
Вечерта прекара пак в Курт Бунар, но тоя път той беше най-весел от всички. Неговият възторг избликваше в буйна радост. Със сърдечни думи благодареше на най-близките си помощници, които с такова разбиране приложиха в действие неговата идея. Вярата му в неговите храбри конници се утрои и той с още по-голямо спокойствие гледаше на бъдащето.
* * *
На 4 септември генерал Колев получи заповед да съдействува с дивизията си на нашите войски, които трябваше да превземат Добрич. Веднага конницата се понесе към изток, обаче, при Големо Чамурли се узна, че в Добрич, изпразнен от румъните, вече са влезли нашите най-близки войски. През време на тоя марш, стана първата среща с предните части на една руска кавалерийска дивизия, която настъпваше от северо-източна посока. Гъста мрежа от руски разезди беше изпълнила пространството на северо-изток от Курт Бунар. Станаха жестоки, кървави схватки между разездите на двете конници. Генералът изведнъж разбра каква трудна и отговорна задача му се пада. Той требваше да влезе в борба с по-многочислената руска конница, изпитана вече в много боеве и увенчана с толкова традиции. Русите, чувствувайки своето числено превъзходство, бяха твърде разточителни с разузнавателните си органи. Те изпращаха множество и силни разезди, с които наводняваха зоната, към която се устремяваха. Нашият генерал оцени това и веднага прибегна към противоположната мярка - започна да държи дивизията  си събрана. Вместо разезди, почна да изпраща само към най-важните посоки разузнавателни ескадрони, придружени от картечници. С това той постигна два резултата: винаги имаше под ръка едно голямо ядро, което можеше да противопостави на руската дивизия, а в същото време с разузнавателните ескадрони, които можеха да пропъждат множеството руски разезди, умело разузнаваше и заблуждаваше противника.
С завземането на Добрич от нашите източни войски, стоенето на конницата там ставаше излишно. Освен това от посоките на неприятелските разезди ставаше ясно, че руската кавалерия се стреми към Курт Бунар — пункт, който като център на съобщения добиваше важно значение, особено в дните на Тутраканската операция. Поради всичко това рано заранта на 5 септември, преди разсъмване, с един изкусно организиран марш, генерал Колев незабелязано прехвърли дивизията си от Кара Сулар (дето нощува на 4 срещу 5 септември) пак към Курт Бунар. Оттам, изнесъл разузнавателни органи към Силистра и железопътната линия Добрич — Кубадин, той охраняваше фланга и тила на войските, опериращи при Тутракан. През тоя ден руските разезди и предни ескадрони силно наседнаха върху предните части на дивизията и достигнаха чак до шосето Кара Пелит — Кочмар — Курт Бунар — Силистра. Явно беше, че и ядрото на руската дивизия е вече близо някъде. Генералът с верния си усет разбираше, че момента на решителната среща между двете враждебни кавалерии наближава и очакваше тоя момент със спокойствие. Макар и с по-малочислени войски, той имаше дълбока вяра в храбрите си конници, които в случай на нужда можеше да опре на силното ядро от картечници и пехота, с което разполагаше.
На 6 септември заранта генералът се реши на важна крачка: с добре съсредоточената си дивизия той премина в настъпление срещу руската конница и с енергичното си насядане отхвърли назад всички руски части, които бяха напреднали към Курт Бунар. Към пладне същия ден нашата конна дивизия зае здраво платото между селата Кеседжик и Чаир Махле и застана заплашително срещу руската конна дивизия, която беше групирана в района Армутли, Шахинджи, Иенидже. С това българската конница решително хвърли ръкавицата си на своята съперница, но последнята по неизвестни причини предпочете да остане в бездействие.
В същото положение осъмнаха двете враждебни конници и на 7 септември. Този ден, още със зазоряването, откъм Добрич се зачу силна артилерийска стрелба. Скоро по телефоните се разбра, че там се води горещ бой между малкото наши войски и големите руски, сръбски и румънски части, които отново са настъпили към тоя град. Положението на нашите там беше критическо; те имаха нужда от бърза помощ. Без да е получил заповед, по своя инициатива, която още същия ден беше одобрена и похвалена от командующия 3 армия, генерал Колев се реши да поведе дивизията си на помощ на защитниците на Добрич. В 10 ч. пр. пл., като остави слаб заслон срещу руската конница, генерал Колев изкусно измъкна дивизията си, засилена с една пехотна дружина от 16 п[ехотен] Ловченски полк и една планинска батарея и с бърз и труден флангов марш през с. с. Мурзук, Киринджи, в 4 ч. сл. пл. той се отзова при Голямо Чамурли, от гдето веднага хвърли пехотните си части, подкрепени с много картечници и артилерия, в атака на неприятелския тил и фланг. На линията Османфакъ, Кара Синан, Насрадин, пехотните и конни части на дивизията нападнаха стремително противника. Към това време защитниците на Добрич, а особено доблестния 36 п[ехотен] Козлодуйски полк, задавени от численното превъзходство на противника, вече изнемогваха. Ненадейният удар, който водената от генерал Колев Конна дивизия стовари върху десния фланг на неприятеля, веднага указа своя ефект. Противникът се разколеба и почна да отстъпва. Тогава генералът сам поведе конните полкове заедно с Конната батарея в преследване. Широкото поле между Голямо Чамурли и Карасинан се изпълни с буйни и горди всадници и с изплашени, бягащи пехотници. Здрачаваше се вече, а из полето още галопираха ескадрони, разнасяше се нашето победно ура и бляскаха сабли. Добрич беше спасен. Двудневните усилия на руските, сръбски и румънски дивизии да отнемат града от самоотвержените му защитници пропаднаха.
Хубавата, топла нощ беше вече настъпила, когато генералът, твърде доволен от новата победа, даде заповед полковете от дивизията да се оттеглят на почивка и водопой при Карасулар. Там, край селото, имаше големи саплъци. При тия слами, под открито небе, се настаниха за почивка конните полкове. Както винаги, генералът беше между тях. Легнал върху сламата, с полузамрежени от умора очи, той гледаше как в тъмнината блещукат цигари и как сноват хиляди сенки, слушаше глъчката на войниците, смесвана с дрънкане на оръжие и с хрупането на конете, които лакомо дъвчат зобта си. И всред тая позната картина на походния живот, той преживя отново пресните спомени с последните седем дни. Всичко беше хубаво: навсякъде имаше победи, най-трудните задачи се разрешаваха със сполука. Радост и още по-дълбока вяра в крайния успех съгряха сърцето на генерала. Той се почувствува щастлив и доволен както рядко през живота си. И когато заспиваше върху сламата редом с войниците си, той заспиваше със спокойното съзнание за изпълнен дълг.
* * *
Големи успехи беха постигнати вече от нашите войски в Добруджа: Тутракан беше взет, неприятеля при Добрич беше отблъснат, навсякъде нашите бяха победители. Но все пак туй беше още само началото. Всеки ден прииждаха нови подкрепления на противника и всички у нас съзнаваха, че още много усилия предстоят.
На другия ден след победата при Добрич генералът изпрати напред към север силни конни отряди, които скоро влязоха в контакт с отстъпващия неприятел, като започнаха да насядат върху вражеските колони. Другите части от дивизията си той постави при Кара Сулар, като им даде възможност да отпочинат от непрекъснатите маршове и боеве. От разузнаването през тоя ден ставаше ясно, че румъните и русите се готвят да се спрат на нова отбранителна линия по старата добруджанска граница, и че румъните започват изпразването на Силистра. Освен това забеляза се едно прехвърляне на руската конница в северо-западна посока, към езерото Гърлица.
Навярно в свръзка с тия сведения за противника и с цел да се прикрие новото развръщане на войските, които атакуваха Тутракан, генерал Колев получи заповед, на 9 септември да се подаде с дивизията си към северо-запад и като излезе пред фронта на армията, да разкъса завесата на противника в тая посока. Още същия ден Конната дивизия се понесе от Кара Сулар през Мурзук към Бей Бунар и вечерьта ядрото й замръкна пред фронта на армията, около Бей Бунар. През деня разузнавателните й органи събраха ценни сведения за противника.
На 10 и 11 септември нашата Конна дивизия, изнесена пред фронта на армията, отново се срещна с руската кавалерийска дивизия около Кадиево, Краново, Кютюкли. С изкусно маневриране и с цяла редица строго методични действия, генерал Колев сполучи със своята по-малочислена дивизия да отблъсне навсякъде многобройната руска конница. В същото време той разпростре разузнаването си по целия фронт от езерото Олтина до Чифут Куюсу. Станаха няколко сериозни срещи с противника и пак навсякъде успехът беше на наша страна. Като че ли през тия няколко дена всички подчинени на генерал Колев се заразиха от неговата смелост и предприемчивост. Действията по линията Краново - Горньо Кадиево, гдето неприятелски отряди от конница, артилерия и пехота се опитаха да задържат напредването на нашата дивизия, и да й попречат да събира сведения за новото неприятелско съсредоточаване, ще останат паметни в това отношение. Тук окончателно се затвърдиха новите начини за кавалерийско разузнаване със сила и най-ясно пролича оня активен дух, с който беше проникната нашата коннница от най-големия до най-малките началници.
На 12 септември двете групи войски от Трета армия, които бяха действували при Тутракан и при Добрич се развърнаха окончателно срещу новата неприятелска позиция по линията Карали - Дурали - Калачи - Паракьой и се съединиха помежду си. Оставянето на Конната дивизия в околностите на Силистра беше вече излишно. От друга страна, тенденцията на противника да засилва левия си фланг, който опираше на железопътната линия Добрич - Кубадин и слабостта на нашия десен фланг, заставиха висшето командуване да се погрижи за по-бързото прехвърляне на Конната дивизия на крайния десен фланг, между железопътната линия и морето. Задачата беше трудна. Цялата конница, след толкова уморителни маршове и боеве трябваше да направи едно върховно усилие. И генерал Колев с желязната си воля наложи това усилие. След двайсет и четири часов  непрекъснат поход, с една няколко часова почивка в с. Армутли, дивизията, която на 12 септември заранта напусна селото Кютюкли при Силистра, на 13 септември осъмна в околностите на Хашладжакьой и Лиляково, северо-източно от Добрич. Винаги върху коня, най-бодър от всички, генералът яздеше начело на дивизията както всред прахоляците на топлия есенен ден, тъй и всред мрака на облачната нощ. Надвивайки своята умора и лично водейки дивизията, той удвояваше енергията на подчинените си.
Ето как описва впечатленията си от тоя ден сам командующия армията генерал Тошев:
„Крайно изпълнителен, изхождайки всякога от общия интерес и незнаящ прегради при изпълнението на възложената задача, доблестния генерал, на заповедта (да продължи с нощен марш от с. Армутли към изток), която едва към пладне му беше предадена, отговори лаконически: „Съзнавам от какво голямо значение е, конницата да бъде утре заранта на десния фланг на армията, и макар разстоянието да е повече от 60 клм., ще употребя усилия да изпълня заповедта”.
Винаги енергичен и предприемчив, генерал Колев не се задоволи само с това, че успя на 13 септември заранта да доведе дивизията на десния фланг на армията. Още същия ден след пладне, схващайки, че само чрез активни действия флангът на армията ще бъде истински запазен, той настъпи с дивизията си към Черно Око - Чифут Куюсу и надвечер встъпи в бой с подкрепленията, които отиваха да усилят неприятелския ляв фланг. По тоя начин той най-бляскаво съдействува на съседните пехотни части от Добричкия гарнизон, които успешно се бореха срещу тоя фланг на противника. На другия ден, 14 септември, без да изпуща из очи главната задача - да охранява десния фланг на 3 армия от железопътната линия до морето, генерал Колев вкара в действие част от пешите си и конни части (изпитаните роти на 16 п[ехотен] Ловченски полк не преставаха да следват навсякъде конницата) и с бой завладя укрепените позиции при гарите Чифут Куюсу и Кара Омер.
Голям патриот и твърде добросъвестен, генерал Колев влагаше цялото си същество в ръководенето операциите на конницата, без да ламти за награди и да се стреми да изкарва своята личност на пръв план. До крайност скромен и непрестанно зает с работа, самичък той се се отнасяше към всичко извьршено досега, като към най-обикновено изпьлнение на дълга, за което не очакваше никакви отличия и похвали. Ние навред побеждавахме и това беше най-голямата му радост.
Следующите дни, 15, 16 и 17 септември, през време на настъплението на нашата армия срещу укрепената Кубадинска позиция, на която руско-румънските войски бяха се оттеглили, Конната дивизия, водена от храбрия си началник запази пълен контакт с противника и разузнава непрекъснато позицията му, като кръстоса цялата източна половина на Южна Добруджа.
На 18 и 19 септември, когато нашата 3 армия започна първата атака на Кубадинската позиция, генерал Колев, който имаше за задача да охранява фланга на армията, като схващаше голямото значение на взаимната подкрепа и като ненавиждаше всяко бездействие, завърза рекогносцировачни боеве с противника, който заемаше силно укрепените позиции при с. с. Узунлар и Топрахисар. Той вкара в боя двете пехотни дружини, които имаше, вкара всичката си артилерия, спеши и една от конните си бригади. Рекогносцировачния бой се превърна с голямо сражение, през което спешените конници съперничаха на изпитаната пехота по смелост и самоотверженост. Изненадано от храбрите атаки срещу Узунлар и Топрахисар, неприятелското командуване се принуди набързо да прехвърли към тия пунктове много дружини и батареи от към Кубадин, а с това значително се облегчиха действията на пехотните дивизии, които атакуваха по на запад.
Обаче, първата атака на Кубадинската укрепена линия не можа да се увенчае с успех и нашата армия, която в 20 дена извърши толкова велики подвизи, трябваше да се спре, за да се поуредят частите, да си отпочинат и да попълнят с хора и материали. Поради това заповяда се, всички дивизии да се оттеглят малко по-назад. Конната дивизия трябваше да се съсредоточи около селата Мустафа Ачи и Азаплар.
Неприятелят, насърдчен от това незначително оттеглюване на нашите части и навярно изтълкувал го като проява на слабост, побърза да премине в настъпление. Една пехотна бригада с доста артилерия и една конна бригада — и двете румънски — настъпиха на 21 септември заранта от Топрахисар и самоуверено се насочиха по шосето Мустафа Ячи — Кара Омер. Те не знаеха какво ги чака там.
Боят, знаменития бой при Мустафа Ачи, започна след пладне. Нашият генерал, както винаги, изкочи напред, огледа набързо местността северно от селото, около к[ота] 125, изгледа гъстите неприятелски колони, които бавно, но непрестанно наближаваха и се обърна към началник щаба си: „Горещ бой ще имаме днес, но тия дето идат, пак ще се върнат назад! Разпоредете пехотните и колоездачните роти да побързат с окопаването си, а конната батарея да излезе на позиция. Те ще посрещнат първия удар и трябва добре да ангажират противника в боя, като се мъчат да го разстроят с огъня си. Конните полкове да се съсредоточат в долината източно от Мустафа Ачи. Те ще нанесат решителния удар, но само когато спешените части с огъня си подготвят тоя удар!"
Подир туй генералът застана на наблюдателния пункт и с напрегнато внимание на ловец, който дебне жертвата си, заследи боя. И стана туй, което тъй майсторски е нарисувано с талантливото перо на Йордан Йовков(2). Румъните се понесоха с голям устрем срещу нашите слаби пехотни части, които изнемогваха пред атакуващите вражески вълни. Тревожни донесения пристигаха от всякъде, но генералът беше спокоен: той знаеше, че още е рано за решителния удар и чакаше да настъпи сгодния момент. Трябваше противникът да стои колкото се може по-дълго под огъня на нашите пехотни части и артилерията, трябваше най-после да му се даде да помисли, че успехът е негов, та да се направи удара на конницата дваж по-страшен и дваж по-решителен. Без изненада и без омаломощаване с огън, конната атака не би имала голям ефект. Най-после, привечер, когато неприятелската пехота правеше последните си усилия и когато мислеше, че нашата позиция и батареята ни са в нейни ръце, генералът хвърли конницата в атака. Моментът беше великолепно избран. Изненадата и уплахата пред огромната вълна всадници, размахващи като светкавици остри сабли, смути румънската пехота, която удари на бяг. Ожесточената стрелба на тяхната артилерия не можа да поколебае нашите ескадрони. Те неудържимо летяха напред и носеха смърт и опустошение всред бягащите румъни. Нощта бързо прибули величавата картина на една от най-красивите и страхотни битки. Нашата победа беше пълна. Разстроени и с големи загуби, румънските бригади се прибраха пак зад укрепленията си при Топрахисар.
Не успял още да отдъхне от вълненията и умората на току що довършения бой, генерал Колев имаше вече нова грижа. Срещу десния фланг на армията се появи отново прежния съперник на нашата конница; появи се пак Третата руска кавалерийска дивизия. Усилена с още една румънска конна бригада, (9 и 10 каларашки полкове) с Черноморския драгунски полк, превишаващ по численност нашата дивизия (38 ескадрони срещу наши 28)(3) руската конница енергично настъпи срещу крайния десен фланг на армията ни, като зае селото Геринджек и се спусна дори по към юг. На 23 и 24 септември нашата Конна дивизия, водена от храбрия си началник, започна един методичен натиск върху неприятелската конница, съединен с изкусни маневрирания. В резултат русите бяха принудени да се отдръпнат към север и да очистят не само селото Геринджек, но още к[ота] 90 и с. Первелия — два пункта, за завладяването на които противника след това води толкова безрезултатни боеве и даде толкова жертви.

ХІ.
За пръв път едва след 23 септември Конната дивизия се спря по надълго на едно място. Цялата Трета армия беше се спряла временно за отбрана пред неприятелската укрепена линия. На конницата, усилена с няколко дружини и батареи, и тоя път се падна една от най-трудните задачи - да пази десния фланг на армията, като отбранява дългия участък от кота 90, северно от с. Геринджек, до морето.
Сведенията, които се получаваха за неприятеля не бяха твърд успокоителни. Русите постоянно превозваха войски по морето през Кюстенджа. Близостта на това голямо пристанище до нашия фланг, както и наличността на железопътната линия даваха основи за предположение, че ако румъно-русите минат в настъпление, най-силния удар ще нанесат върху десния ни фланг. Ето защо генерал Колев още от първия ден след като се настани с щаба си в с. Геринджек, вместо да си позволи една почивка след непрекъснатите маршове и боеве, веднага се залови да организира, с малкото войски, които имаше, отбраната на участъка, който му беше поверен. По цял ден, възседнал коня си, той обикаляше частите, които заемаха най-важните пунктове от позицията, изучаваше с най-голямо внимание всички подробности по местността и следеше с най-голям интерес всичко, което се узнаваше за противника.
Всред тая усилена работа, когато едни от конните полкове отстояваха заетите вече пунктове срещу честите нападения на руската и румънска конници, а други почиваха и се подготвяха за нови изпитания, дивизията биде посетена от главнокомандующия фелдмаршал фон Макензен, който между другото намери случаи да изкаже пред генерала възхищението си от действията на водената от него българска конница. „Като сам стар кавалерист, казва знаменитият фелдмаршал, с особен интерес следях действията на Българската конна дивизия и винаги бях във възторг от нейните смели и чисто кавалерийски действия. Мога да ви уверя в едно, че досега се беше сложило убеждението, какво атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко блестящи примери го опровергахте. Много висши кавалерийски началници, мои другари, ви завиждат и не мога с писма да ги уверя, че това, което вие сте направили е свършен факт. Като ви благодаря за досегашните отлични действия, позволявам си от името на Негово Величество германския император да ви наградя с ордена „Железен кръст” ІІ класа.
Естественно, тия толкова ласкави думи на авторитетния военноначалник погалиха самолюбието на нашия неуморим генерал и му придадоха увереност и енергия, за нови големи подвизи.
Тези последните се наложиха много по-скоро, от колкото можеше да се очаква. Още на следния ден подир посещението на фелдмаршал фон Макензен, рано заранта на 1 октомври артилерийският огън започна с ожесточение по цялата позиция; румъно-русите се опитваха да минат в настъпление и започнаха подготовката на атаката. Конните полкове се спешиха и рамо до рамо с няколкото пехотни роти, които бяха придадени към дивизията, влязоха в окопите, набързо приготвени от самите тях. Започнаха се жестоки боеве, които не престанаха цели седем дена. Чувствувайки слабостта на нашия десен фланг и предвиждайки големите резултати, които биха се добили, ако сполучаха да го завалят, русите и румъните стовариха всинката сила на удара си върху Конната дивизия и върху съседната й Турска пехотна дивизия. Една пехотна дивизия с много полска и гаубична артилерия, след като разви най-силен огън по нашите позиции, в гъсти маси и решително се понесе напред, както срещу к[ота] 90, тъй и срещу селото Первелия. Срещу крайния ни десен фланг, при с. с. Голямо и Малко Татладжа, се появи пък цялата Руска конна дивизия, усилена с пеши части и артилерия. Атакувайки непрестанно, неприятеля още от началото се доближи твърде много до предната ни линия. Но повече нищо не можа да стори. Колко са били уверение успеха си румъно-русите и какви големи задачи си е задало тяхното командуване, стана ясно по-после, когато в бягството при Кюстенджа щабът на Осмия руски кавалерийски корпус изостави, разхвърляна по пътищата, цялата си архива. Там ние намерихме заповеди, с които корпусния генерал Павлов е заповядвал на началника на 3 кавалерийска дивизия да завладее станцията Кара Омер и да изтласка десния фланг на армията към запад, отвъд железопътната линия, като по тоя начин притисне армията към Дунава.
Тия замисли на противника, обаче, се разбиха пред упоритостта на генерал Колев и пред самоотвержеността на конницата и на предадениге към нея пехотни части. Още на 1 октомври заранта, щом започна артилерийската стрелба, генералът се намери на наблюдателния си пункт при К[ота] 90 и остана там без отлъчка през всичкото време докато траяха неприятелските атаки — до 7 октомври вечерта. На открито, под студения есенен дъжд, той не мигваше по цяла нощ, не сядаше по цял ден, подбодрявайки подчинените си, размествайки частите си, управлявайки хода на боя. Селото Геринджек беше само на 6-7 клм. зад него, но той не се прибра под стряха, докато и последната неприятелска атака не беше отбита. Той стана наистина „душа" на отбраната.
Щабът на армията изпращаше всеки ден подкрепления към участъка на дивизията, но тия подкрепления все не можаха да намалят онова превъзходство в численност, с което противника нападаше. Покровителствувани от адския огън на тяхната артилерия, многобройните руски и румънски пълчища напредваха непрекъснато и на места доближаваха предната ни линия до стотина крачки. Тогаз, в тия критически моменти, генералът не се спираше пред нищо: изпращаше поддръжки, насърчаваше, а в краен случай измъкваше от резервите си ескадрони в конен строй и с една къса и енергична заповед ги хвъргаше в конна атака. Те изкачаха стремително пред нашите окопи и, всред писъка на куршумите и гранатите, полетяваха върху конете напред, застилайки склоновете на Кота 90 със своите и вражеските трупове. Противникът, слисан от това дивно самопожертвуване, разколебан от тоя нечуван героизъм, повръщаше назад, спасявайки се зад окопите си, за да започне атаката отново след няколко часа. А в това време нашите конни полкове, спешени, турили ножовете на карабините, стояха бодро в окопите наред с пехотинците и картечниците.
Седем дена и седем нощи трая това велико изпитание. Решаваше се, може би, изхода на цялата операция в Дрбруджа. Другаде може да са ставали по-жестоки и по-решителни боеве. Но едва ли някъде са се счепквали две тъй неравни сили. Една почти неукрепена линия, защищавана главно от конница, която никога не се е готвила за упорит пеши бой, с твърде малко артилерия от едната страна, а от другата — много артилерия, още по-много пехота и конница, атакуващи, опирайки се зад гърба си на такива силни укрепления, като Топра Хисар, Мулчова, Тузла. Нашите едновременно трябваше да отбиват неприятелските атаки и да разработват укрепленията си. Имаше моменти, когато един по-друг началник би сметнал защитата на тая позиция за невъзможна и би се решил да даде заповед за оттеглюване. Генерал Колев не допускаше и да се помисли за това. Нещо повече. Когато през една критична нощ за съседната турска дивизия, която беше се разбягала, той получи разрешение да се оттегли с дивизията си назад на друга позиция, ето какво отговори нашият генерал: „Дивизията взе сигурни мерки за свръзка с турската дивизия, като изпрати към Амузача Гвардейския полк. Ние стоим здраво на позицията и не мислим да отстъпваме”.
Сам командующият Трета армия за тези боеве пише следното: „Действително в тия боеве силно оредя състава на конните ни полкове. Обаче, те изпълниха достойно дълга си, благодарение на решителността на юнаците офицери и войници, и особено на непоколебимата твърдост на достойния и доблестен началник, който умееше да рискува всичко във важните моменти и да печели победи там, дето други биха имали поражение".
* * *
Разбрал  безполезността на усилията си, виждайки че не ще сломи съпротивата на нашите войски, неприятелят на 7 октомври намали силата на нападението си, а на 8 октомври съвсем прекрати напразните си атаки. Чак тогава генерал Колев се реши да се подслони с щаба си в близкото село Геринджек, което впрочем се намираше под огъня на неприятелската артилерия. Настанен в училищното здание на това село, генералът беше в най-добро разположение на духа поради постигнатите резултати през тия седемдневни боеве. Твърде оживен и весел, той се мъчеше да заглуши у себе си оная физическа слабост и онова неразположение, които изведнъж го обхванаха. Постоянната напрегнатост, непрекъснатите лишения и големите умори от 1 септември насам бяха направили вече своето: желязното здраве на генерала беше разклатено и първите признаци на оная болест, която тьй преждевременно го отне от нас, се появиха през тия именно дни в Геринджек.
Но, чувствувайки великото си дело още не завършено, генералът не обръщаше внимание на тия тревожни симптоми. Той искаше с усилие на волята и с бодрост на духа да победи непобедимото у човека.
На 9 октомври генерал Колев биде посетен в Геринджек от Н. Ц. В. Престолонаследника, който през дните на отбраната най-живо се интересуваше за усилията, проявени от конницата. Негово Царско Височество, заедно с командующия Трета армия генерал-лейтенант Тошев, изказаха на доблестния генерал както благодарността на Негово Величество Царя за геройската защита на позициите, тъй и собствения си възторг от безподобното държане на нашите войски.
От името на Негово Величество бяха предадени следните думи: „Негово Величество благодари на Вас и на офицерите, и войниците от Конната дивизия за упоритата съпротива, която показаха срещу превъзходящия по сила противник за задържането на позициите при К[ота] 90, с. Первели и Татладжаку и за сигурната охрана, която дадоха на фланга на армията".
Негово Царско Височество Престолонаследникът каза на генерал Колев: „Удивлявам се на бляскавите действия на дивизията досега и на съпротивата, която дивизията с придадените й части указва на неприятеля за охраната на фланга на армията през последните боеве".
Генерал-лейтенант Тошев също с най-прочувствени изрази изказа голямата си благодарност към началника на дивизията, към офицерите и войниците, които с такова себеотрицание задържаха противника и с това запазиха десния фланг на цялата армия.
Но не само близките началници на генерал Колева се възхищаваха от подвизите, които конницата под негово командуване извърши. Заедно с вестите за големите победи в Добруджа, из цяла Бьлгария вече се говореше с удивление за бързата и смела наша кавалерия. Другите родове войски започнаха да гледат на конницата с гордост и възхищение. На Южния фронт дори, дето по него време войските ни бяха заети с тежки и кръвопролитни боеве, приказваха и се радваха за делата на кавалеристите. Ето каква телеграма отправи командующият Втора армия, генерал-лейтенант Тодоров до генерал Колев:
„Възхитен съм от действията на нашата конница. Душата ми е препълнена от радост, че нашата конница с своите смели и отлични действия стъпи на онова стъпало на слава, кьм което се стремеше, обаче, нямаше достоен водач. Във Вашето лице тя получи тоя водач и оправда вашата вяра и обич към нея. Поздравявам Вас, а във Вашето лице и всичката конница с блестящите бойни успехи на бойното поле и желая Вам и на командуваната от Вас конница още по-големи победи. Цялата армия се възхищава от славните Ви действия".
На 19 октомври заранта под главното ръководство на фелдмаршал Макензен се започна атаката на неприятелската укрепена линия Кубадин - Топра Хисар - Тузла. Ония, които преди десетина дена с такова ожесточение безплодно атакуваха нашите линии, сега сами попаднаха в положението на отбраняващи се, за да бъдат сметени в няколко дена. И тоя път на генерал Колев се падна да нанесе решителния удар и пръв да изтръгне победата из ръцете на противника.
Начело на усилената конна дивизия, която освен конницата, броеше сега в редовете си още няколко пехотни полка, неколко полски артилерийски отделения и един тежък артйлерийски полк, генералът трябваше да атакува крайния ляв фланг на неприятеля, за да заеме височините северно от Первелия. Това  беше  задача, която можеше да се постигне с чисто пехотни действия. Ето защо големият кавалерийски генерал трябваше да остави за малко конницата си настрана и да заработи само с пехотата и артилерията.
И тук той се показа на висотата си като майстор на военното изкуство. След една достатъчна артилерийска подготовка, генералът насочи пехотата в атака, начело със славния 16 пех[отен] Ловчански полк, чиито дружини още от началото на войната следваха Конната дивизия. Противникът упорито се съпротивляваше на отлично приготвените си позиции. С град от куршуми и снаряди бидоха посрещнати самоотвержените пехотинци. За един момент ужасният огън на противника разколеба веригите на Ловчанци, които залегнаха отново. Боят вилнееше с всичката си страхотност, гърмежите на пушки, топове и картечници се сливаха в един общ екот, една стена от хвърчащо желязо преграждаше пътя на атакуващите пехотинци, които не смеяха да се издигнат от окопите си. Моментът беше критичен. Още малко и щеше да стане късно вече за атака. Наоколо смъртта вилнееше стихийно. Не един от храбрите юнаци, които се опитваха да излязат от окопа, желаейки да насърдчат другарите си, биваха покосявани в същия миг.
Тогава генерал Колев, придружен само от Негово Височество Мекленбургския херцог Адолф Фридрих, който от една седмица беше командирован към щаба на дивизията като офицер за свръзка, напусна наблюдателния си пункт и се озова в окопите между войниците си. Без да говори високи и гръмки думи, без да упреква някого, той мина изправен в цял ръст по окопите, отиде на най-важния пункт и застана там, изложен на най-силния неприятелски огън. Войниците, със затаен трепет следяха високия си началник. Куршумите хвърчаха край него като надоедлив рояк, но по някакво чудо, той оставаше невредим. Като постоя там изложен на най-голяма опасност, генералът със спокоен и внушителен глас заповяда настъпление. Като хала, като неудържим поток се понесоха напред веригите, забързаха след тях подръжките нашата артилерия заработи най-мощно боят изведнъж закипя и достигна небивала сила. Едно пресипнало и страшно ура се подйе и разнесе по цялата линия. След няколко часа силните предни позиции на неприятеля по котите 74, 70 и 39, северно от селата Первелия и Татладжа, бяха в наши ръце. Частите веднага се заловиха със закрепяването на придобивките и с уреждането  си.  Едва успели да отдъхнат  през  нощта,  на следния ден - 20 октомври, с разсъмване, боят се започна с ново ожесточение. Противникът, застанал на главните си позиции упорито отбиваше нападенията на нашата пехота и устояваше на огъня на нашата артилерия. Най-после, след кръвопролитни боеве, румъно-русите бяха изтласкани от позициите при Карликьой и Чатмалар. Увлечен от успеха,  генерал  Колев  тласна пехотата по петите  на  отстъпващия  противник и надвечер стана господар на Урлукьой, северно от което село нашите вериги занощуваха. С тоя успех Конната дивизия се подаде най-напред от всички останали атакуващи части,  които действуваха в ляво от нея (германската бригада Боде и германската 211 дивизия) и с това генеральт тури началото на оня гениален натиск с нашия десен фланг, който стана главна причина по-после за бързото напускане от противника на цялата отбранителна линия до Черна Вода включително.
На 21 октомври пехотните части на нашия генерал продължиха настъплението си, и, завладявайки силно укрепените неприятелски позиции с непрекъснат бой, заеха Кота 91 (Еки Тепе) северно от Мулчова и достигнаха на 2 км. южно от Кота 68 (Пипилига Юк). Поради това напредване на частите от усилената Конна дивизия противникът, който още държеше пред германците силно укрепения Топра Хисар, принуди се да го изпразни. Конницата, която до сега се движеше групирана зад крайния десен фланг на дивизията, край морето, зае Кота 39 северно от Текир Гьол и се приготви да преследва неприятеля, комуто оставаше още само една отбранителна линия - тая на Кара Юг (Кота 88) и Карамат Юк (Кота 74).
На следния ден, 22 октомври, неуморимата пехота, придружавана от артилерията си, атакува и тая отбранителна линия. Към пладне същия ден тя достигна железопътната линия Меджидие - Кюстенджа и продължи настъплението си на север. Отстъплението на противника се превърна в бягство. Пътищата почнаха да се пълнят със следите, които всяко безредно отстъпление оставя. Счупени кола, разхвърляни вещи, човешки и конски трупове се срещаха на всяка крачка. Генерал Колев, цял отдаден на ръководенето действията, не се подчини дори на съблазанта да види превзетия от неговите войски хубав крайморски град. Той се понесе напред с конницата си и занощува при конните полкове в с. Канара. Пехотните части от дивизията до вечерта достигнаха висотите Чатал Юк (Кота 71).
Още през деня на 22 октомври с бързата си съобразителност, генералът разбра, че голямата роля на пехотата е свършена и че иде ред на конницата. Пехотата беше разбила съпротивата на противника, като беше завладяла всичките му укрепени линии и беше го разстроила. Сега дойде ред на конницата, с енергично преследване да довърши направеното от пехотата. Ето защо генералът взе мерки да организира конницата си за самостоятелни действия: придаде й две пехотни дружини, прибра Конноартилерийското отделение и се погрижи за попълването с бойни припаси.
На 23 октомври, по своя инициатива, която после биде удобрена от фелдмаршал Фон Макензен, генералът остави пехотните си части под командата на изпитания и храбър командир на 16 пех[отен] Ловчански полк полковник Иванов да се укрепяват по височината Ислям Тепе (Кота 91) северо-източно от с. Канара, а сам, начело на готовата за самостоятелни действия конница(4), тръгна по дирите на отстъпващия неприятел. От няколко дена вече времето беше до немай-къде противно: постоянни дъждове, студен вятър, който прониква до костите, облачно небе. Сам генералът не беше никак добре: новите напрежения и умората през последните няколко дни се отразиха силно върху него и болестта започна да  се проявява по-рязко  и  силно.  Но,  мощен духом, той пак не й се подчини. Едва държейки се от болки върху коня, той се движеше начело на дивизията си, даваше заповеди, управляваше.
Противникът биде настигнат твърде скоро. Към 8 1/2 ч. пр. пладне една румънска пехотна бригада, заедно с няколко руски пехотни части, които заемаха позиция край шосето Чикрачи - Канара, бидоха атакувани от нашата конница. Великопепната конна атака, в която 2 и 9 конни полкове се състезаваха по смелост и самоотверженост, даде бляскави резултати: Около 1000 пленници, от които 12 офицери, заедно с командира на Румънската бригада и знамето на 265 Руска Оренбургска дружина, бяха взети в кървавия бой. Към пладне същия ден конните полкове бяха достигнали линията с. с. Кара Мурат - Чикрачи, като двете пехотни дружини заеха Кара Мурат Тепе (К[ота] 103).
В това време южно от Меджидие и в Черна Вода противникът още се съпротивляваше. За да сломи тая съпротива, Главното командуване реши да използува успехите достигнати от Конната дивизия, която, изнесена толкова на север, трябваше да се насочи към запад и заедно с останалите дивизии от източната група, да заплаши тилът на неприятеля, който още стои в Меджидие. За това пехотните части на дивизията получиха заповед да се преместят на запад към Аджи Кабул, а конницата остана временно на линията Кара Мурат — Чикрачи.
На 24 октомври конната дивизия биде усилена с още пехота и артилерия и окончателно биде организирана в самостоятелна единица, подчинена направо на фелдмаршал Макензен. Пехотните дивизии от източната група трябваше да заемат линията Кара Мурат — Карол I — Доробанци. На север от тая линия се откриваше широк простор за действие на конницата. Руски и румънски части отстъпваха по всички пътища и, разнебитени от току що завършените атаки, те, при първата поява на конницата, се разбъркваха и ударваха на бяг в пълна безредица. Навярно за да спре по-нататъшния натиск на нашата конннца върху отстъпващите пехотни части, неприятелското командуване противопостави в тая посока всичката си кавалерия на нашата Конна дивизия. Пет руски конни полка по шест ескадрона и два румънски по четири ескадрона, усилена с артилерия и пехота се появиха на 24 октомври заранта срещу дивизията на генерал Колев и се опитаха да спрат преследването, което той с толкова енергия водеше. Обаче генералът не се спря пред по-мночисленния противник, а решително продължи работата си. Със силен натиск, парирайки многочислеността на неприятеля с ловки маневри и с една по-голяма подвижност, още същия ден нашият генерал сполучи да отхвърли руско-румънската конница до линията Коджалак — Тари Верди и занощува в непосредствен контакт с нея. Настъпвайки право на север по посока на Бабадаг — Тулча, генерал Колев чрез добре организираното си разузнаване откри, че главните сили на разбития неприятел отстъпват в западна посока — към мостовете на Дунава при Хърсово и Мачин и че неприятелската конница само отвлича вниманието му в посоката на Бабадаг, за да даде възможност на главните сили да се изтеглюват през Дунава. Поради това, на 25 октомври, като остави една конна бригада срещу руско-румънската конница около Тари Верди, с останалите си сили той се понесе към Хърсово и на север. С бързи и решителни действия, за два дена - 25 и 26 октомври - конницата завладе Хърсово, свърна към север и като зае цяла Северна Добруджа между Остров (на Дунав) и Хамамджи (близо до Черното море), разпръсна остатъците от отстъпващия противник, като плени около 1000 души, взе няколко неприятелски батареи, обози и други трофеи.
В това време, когато генерал Колев, начело на храбрите си войски, нанасяше победа след победа над враговете, из България вече неговото име се носеше от уста в уста и с крилата на красивите легенди се разпространяваха разказите за дивните подвизи на нашата конница и на нейния началник. В нашите и чуждите списания се появиха статии и бележки за големия кавалерийски генерал; дори печатът на враговете заговори за българската конница. Негово Величество Царя отличи доблестния си генерал, като, едва ли не пръв измежду всички високи началници го награди с новоучредената І класа от третята степен на Ордена за храброст. Негово Величество Германския Император го награди с Железния кръст І класа. От всички страни върху генерала се сипеха знаците на уважение и преклонение. Той преживяваше едва ли не най-хубавите дни през живота си, чувствувайки как изгрява неговата слава. Но и тук умееше да запази оная скромност и оня такт, които го отличаваха през цялата му служба. Винаги добросъвестен, с възрастването на славата той се отдаваше на изпълнението на дълга си с още по-голяма преданност и още по-голяма самоотверженост.
На 27 октомври генералът получи заповед да застане пред фронта на нашата 3 армия, която, овладяла напълно линията Черна Вода — Меджидие - Кюстенджа, трябваше да се спре и укрепи на линията Бонасчик — езерото Ташаул — най-тясната част между Дунава и морето в Добруджа. С това главното командуване се отказваше от идеята за окончателното изчистване на Северна Добруджа от противника, смятайки това за преждевременно поради неразвилите се още операции във Влашко. На Конната дивизия, засилена с пехота, се възлагаше да поддържа контакта с противника като постоянно го безпокои и следи за новите му групирания, а при негов опит за настъпление, да го задържа докато Третата армия устрои окончателно новата си позиция.
И тая тъй трудна задача биде изпълнена с успех. Застанал с ядрото на дивизията си в селата Сарай, Балджиу и Кара Пелит, изнесъл силни авангарди в пространството между Дунава и шосето Тари Верди - Бабадаг, отдалечен пред армията на около 50 км., генерал Колев цели десет дена задържа противника, който, заменил битите си дивизии с пресни, организира ново настъпление в Добруджа. Най-после, когато пехотата беше вече готова да посрещне неприятеля върху позициите си, генералът с редица ариергардни боеве успешно сполучи да оттегли дивизията си пред напора на превъзходните неприятелски сили.
През всичкото време на военните действия у Колева ясно личеше един определен метод за работа. Сутрин, преди да се съмне, той разтваряше картата и с най-голямо внимание в продължение на 15-20 минути разглеждаше местността, върху която предстоеше да се действува. Подир това прочиташе заповедите за действията през деня и прекарваше няколко минути в размишление, обикновено разхождайки се. След това разменяше мисли с началник щаба и старшия адютант, подполковник Кисьов и майор Соларов, посвещаваше ги в намеренията си и им излагаше най-подробно идеите си за предстоящата работа. В това време се приготовляваха и разпращаха заповедите до частите, след което генералът, възседнал коня си, тръгваше с авангарда на най-важната колона. При другите колони почти винаги изпращаше двамата генерал-щабни офицери от щаба си — подполковник Кисьов и майор Соларов. През деня той рядко поглеждаше картата, която най-подробно беше изучил заранта. Всички донесения стигаха най-напред до него. Движейки се начело на колоната, при започването на боя той пак оставаше напред, на кон, забравяйки опасността. Всичкото му внимание се поглъщаше от развиващите се събития и сякаш чувството за самосъхранение съвсем заглъхваше у него. Най-забележително обаче беше онова спокойствие, с което оценяваше обстановката и размишляваше всред боя. Винаги уверен в победата, изпълнен с голямо доверие към близките си помощници, които сполучливо беше избрал и на които възлагаше най-опасни и трудни поръчения, той действуваше с пълна самоувереност и със светкавична бързина.
* * *
На 11 ноември цялата Конна дивизия беше вече зад укрепената линия на нашата пехота. За пръв път от започването на действията в Добруджа на нашите кавалеристи се падна да нощуват зад пехотата, без да бъдат в контакт с противника. Всички почувствуваха, че се сне от плещите им един голям товар; постоянната напрегнатост и съсредоточеност се замени с буйна веселост. Но най-весел и най-жизнерадостен от всички беше оня, върху когото през операциите тегнеха най-големите грижи и най-големите отговорности. Генерал Колев за един миг забрави всички безсънни нощи, забрави всички уморителни маршове и всички тревоги, преживени през мъчителните часове на оная незвестност и риск, с които е свързан всеки бой. Той забрави дори болестта, която, спечелена през първата половина на операциите в Добруджа, през последните дни вече разклащаше здравия му организъм. Генералът се зарази от атмосферата на веселост и доволство, която царуваше около него и, неспособен да върши нищо на половина, той цел й се отдаде. Първите дни след прибирането на дивизията зад фронта имаха вид на мил празник.
След няколко дена на конницата се възложи да охранява левия фланг на армията край Дунава от с. Бонасчик до Олтина. Тая задача не беше тъй трудна и тя позволяваше на част от конните полкове да отдъхнат след трудните и непрестанни маршове и боеве.
Генерал Колев с щаба си се спря в големия чифлик край село Пещера, юго-западно от Меджидие. Тук, поставен за пръв път при по-големи удобства, той можа да прекара цял месец — от 15 ноември до 15 декември в една сравнителна почивка. Обиколен от офицерите от щаба си, той се чувствуваше тъй добре, както бива човек между близки и предани хора. Мекленбургският херцог Адолф Фридрих, който прекара неразделно с генерала всички тежки и славни дни на похода от с. Геринджек до с. Сарай, беше и в с. Пещера при щаба на дивизията. С простотата на своите отношения и с преданността, която влагаше в служебните си задължения като офицер, Негово Височество беше спечелил сърцата на всички окръжаващи го и съумяваше да придаде на цялата атмосфера в щаба на дивизията характер на по-голяма интимност и задушевност.
Между това болестта на сърдцето, чиито първи признаци се появиха в Геринджек и която беше се засилила поради пренебрежението, с което генералът се отнасяше към нея във време на действията през м. октомври, се развиваше непрекъснато. По съвета на лекаря, генералът трябваше да си наложи някои ограничения. Сам той чувствуваше, че болестта му е сериозна и изпълняваше лекарските съвети, но все още запазваше оная бодрост на духа и оная жизнерадост, които не му позволяваха да се сметне за болник. Той пак обикаляше полковете, които носеха охранителната служба край Дунава, почти всеки ден излизаше на езда из полето и дори взе участие, наред с младите офицери, в конните състезания, които бяха уредени при с. Пещера. А когато, след големите успехи във Влашко, Третата армия отново премина в настъпление, за да очисти окончателно Добруджа от неприятелите, генерал Колев със същата енергия и със същата смелост поведе дивизията си към Мачин.
Новият поход започна на 15 декември. Конната дивизия, чийто състав беше вече много изменен, тъй като половината от конните полкове бяха прехвърлени оттатък Дунава, във Влашко, и действуваха там рамо до рамо със съюзниците ни, настъпваше на левия фланг на Третата армия, край самия Дунав. Бързо преследвайки отстъпващия неприятел, в няколко дена дивизията на генерал Колев достигна последнята отбранителна линия на неприятеля около Мачин, дето русите бяха решили упорито да се съпротивляват. Конната дивизия веднага биде засилена с множество пехотни и артилерийски части и генерал Колев отново се видя начело на една голяма група войски, с които трябваше да разрешава задачи, дето конницата не можеше да играе голяма роля. Но все пак и при тази неблагоприятна за действия на кавалерията обстановка, генерал Колев успя да даде няколко ценни примери за бляскаво използуване на тоя род оръжие и при подобни обстоятелства. Първоначално, при настъплението срещу отстъпващия противник, той си служеше с конницата, за да натисне настойчиво върху неприятелските колони и, внасяйки по тоя начин безредие в марша им, разтройваше ги и успяваше да залови голямо число пленници. По-после, когато започнаха боевете пред укрепената неприятелска линия, той остави малкото си конница — около 10 ескадрона — в резерв и майсторски си служеше с него, за да парализира неприятелските опити за активна отбрана. Най-характерна в това отношение е бляскавата атака, извършена от 1 ескадрон 4 конен полк на 20 декември, северно от Сатул Ноу. В един критически момент, когато крайния десен фланг на противника до самия бряг на Дунава беше енергично напреднал срещу нашите войски и заплашваше да разстрои крайния ни ляв фланг, генералът хвърли в конна атака един ескадрон, който с устрема си беше достатъчен, наистина с цената на големи жертви, да пропъди противника зад телените му мрежи и да внесе смущение и уплаха в редовете му.
При цялата система от действия, които са известни под общото име „боеве при Мачин", генералът още един път се прояви като талантлив полководец, който умее майсторски да ръководи големи войскови маси. Неговата бърза и правилна оценка на обстановката, неговата удивителна способност да се ориентира в местността и в намеренията на противника, както и вярното насочване, което частите получаваха от него, несъмнено най-вече допринесоха за окончателното сломяване на противника и за сравнително бързото овладяване на позициите му пред Мачин. Поради особения характер на местността и поради създаденото вече положение, при тая операция нямаше място за по-сложни маневрирания. Но за туй пък тактическите проблеми, които се налагаха, бяха извънредно трудни. Твърде пресечена местност, силно укрепени неприятелски позиции, заети от около две пехотни дивизии с добра артилерия и най накрая постоянно придаване към дивизията на пехотни и артилерийски части, необединени под едно общо коиандуване — всички тия пречки бяха победени от генерал Колев. Командувайки сръчно българските, германски и турски части, които му бяха придадени, поддържайки най-тясна връзка към десния си фланг с изпитаната 4 пех[отна] Преславска дивизия, генералът и в тая операция вложи всичката си добросъвестност, всичката си енергия и всичкото си изкуство. По цели дни той заедно с щаба си прекарваше на силно обстрелваните наблюдателни пунктове, под студения зимен вятър, следейки с напрегнато внимание вървежа на боевете. Всред грижите и тревогите, които бойната обстановка създава,  генералът посрещна новата 1917 година в с. Туркоя. Офицерите от щаба му бяха весели и си предаваха взаимно най-хубави новогодишни пожелания. Едничък между тях само генералът, като че ли насила вземаше участие в малкия импровизиран празник. Все по-зле измъчван от болестта, която всеки ден се усилваше, той сякаш беше омрачен от не добри предчувствия. Дори радостта от големите успехи постигнати през последния ден от 1916 г., не избухваше у него буйно и неудържимо както по напред. За пръв път бодрия дух на генерала беше сломен. Той знаеше вече, че е болен и че трябва да се лекува. След два дена, на 2 януари 1917 година, генерал Колев влезна в Мачин като победител. През цялата тая операция, командуваната от него дивизия взе от неприятеля около 2000 души пленници, 4 оръдия, 10 картечници и други военни материали и оръжие. На 4 януари той се отправи с дивизията си за Тулча, дето получи нова задача, в свръзка с общата задача, която се налагаше на армията при създаденото вече положение.
ХІІ.
На 2 септември 1916 година генерал Колев премина начело на дивизията си румънската граница и след четири месеци, на 2 януари 1917 година, беше на крайния северен ъгъл на Добруджа, при Мачин. Четири месеци прекарани в постоянни тревоги, в най-големи физически усилия и най-силни душевни вълнения; четири месеци почти безспирни походи и боеве и ето, че великата цел е постигната: родината е възвеличена и запазена, а враговете — разбити и унищожени. Едно светло бъдеще, с цената на огромни усилия и тежки жертви, беше създадено.
Генералът пътуваше за Тулча със съзнанието на честно изпълнен дълг. Над него бе разперило криле онова тихо, спокойно щастие, което спохожда само оногова, който чувствува, че е изпълнил най-въжделеното си желание, че е постигнал най-съкровената си мечта. Конницата, българската конница, беше прославена! С величието на нейните подвизи се гордееше вече цял народ. Легендите за неудържимия устрем на буйните кавалеристи и за техния чутовен водач се приказваха вече по четирите крайща на широкия свят, както между приятелите, тъй и между враговете. Това величие беше купено с цената на много скъпи жертви. Най-скъпата от тях, и това той го знаеше тъй хубаво, беше самичък генералът, който остави желязното си здраве из широките добруджански простори. Но какво значат жертвите, пред дивното бъдаще, което чрез тях изгрява над родината? Генералът имаше право да бъде доволен и дори мисълта, неотстъпната мисъл за болестта, която не му даваше покой, не можеше да омрачи това щастие.
От висотите край Тулча пред него се откри широкия до безкрай хоризонт на Дунавската делта. Додето видят очите се разстилаше голямата, прорязана с блестящи водни ивици, равнина. Далеч всред мъглите на тъмния север, едва се очертаваха бреговете на безпределната бесарабска земя. Там някъде, забулено в мъглите се скриваше от погледа милото и приветливо село Бановка, дето генералът се роди и отрасна и дето за пръв път съзряха ония мечти за велики подвизи, които днес бяха изпълнени. Често гледаше генералът към север, пращайки отдалеч привет на бащината си стряха.
* * *
В Тулча генерал Колев пристигна болен и през всичкото време докато се намираше в тоя град не се поправи. Слабостта на сърцето се усилваше от ден на ден и даваше причини за най-сериозни безпокойства. Ето какво пише генерал Тошев за това заболяване:
„В първата половина на войната, преминаването на румънската граница до спирането на Трета армия на линията Топалу — езеро Таш Авлу, т. е. пълни два месеца, покойният генерал Колев не е имал нито ден почивка: постояно с конницата в контакт с противника, ту пред фронта, ту по фланга на Трета армия, той извършва движения, маневрирания и действия, и като самоотвержен и доблестен началник, постоянно бдеше на поста си, а нощем всецяло отрупан с донесения и даване разпореждания за действия на другия ден, той едва ли е разполагал с 2-3 часа за почивка и сън. По цели дни конницата не разседлаваше и всички, с доблестния си командир, нощуваха под открито небе, под дъжд и в кал, или най-много сврени под съборени или сломени къщурки, често пъти без храна и постилка. Доблестният генерал бе забравил себе си. Той пренебрегваше и най-малките удобства, които би се отразили отслабващо върху бойната готовност.
Това прекомерно напрежение на физически и морални сили с месеци; тия душевни вълнения и постояни тревоги, които въобще владеят в човека на бойното поле; това усилено биене на юнашкото сърце, за да тласка буйно кръв в гения мозък за бързо творчество, за верни решения, вихрови като ураган; това нощно бдение пълно с грижи и безпокойства; стоенето под дъжд в каловете, постепенната простуда, всичко това не можеше да не се отрази върху железния организъм  на храбрия генерал. И ето, след свършването на добруджанските операции, когато настъпи вече относително затишие, генерал  Колев  заболя тежко от физическо и нервно изтощение".
Както вече казахме, генералът заболе още през октомври, когато се намираше в Геринджек. С усилия на волята и с бодрост на духа се мъчеше да победи болестта, но когато стигна в Тулча, в началото на януари, тя беше вече толкова напреднала, че трябваше да се вземат най-сериозни мерки за лекуване. При все това той не искаше дори да помисли да се отдаде на пълна почивка. Едничката само мисъл, да остави ония, с които заедно беше прекарал толкова дни на борби и победи, го наскърбяваше дълбоко. Той не можеше да се примири с участта да напусне войниците си, да престане да язди начело на покритите със слава ескадрони и да се превърне в болник, който жалко минува дните си, обграден с лекарства и лекари. И генералът се реши да остане при дивизията.
Той пак се отдаде с жар на работата и със същата енергия и непреклонна воля управляваше и командуваше полковете от дивизията, които отново се събраха. Имаше нещо трогателно в тая отдаденост на дълга от страна на генерала. Той се чувствуваше неразделно свързан с конницата и всичките му мисли, всичката му воля бяха насочени към нея. Към това време със заповед по Действующата армия, длъжността “Инспектор на Конницата" биде приравнена по права с длъжността „Командующ Отделна армия". Това беше един нов знак на внимание от страна на Главното командуване, не само лично към генерал Колев, но и към целия род войска, начело на който той стоеше.
През февруари генералът се възползува от правото, което се даваше на всички военнослужащи от фронта и замина в едномесечен отпуск. Дните, които прекара в София, окръжен от най-близките си, бяха дни на истинска почивка и на истинско щастие. След бурните преживявания през добруджанската кампания, той се почувствува възроден всред тихия домашен кръг и всред нежните грижи, с които там го обсипваха. От друга страна, през стоенето си в София, той можа сам да се увери в онова възхищение от делата на конницата, което открито се изразяваше навсякъде. Той видя, че славата на командуваната от него кавалерия, оная слава, която той бе се зарекъл да спечели, блести ярко и с нищо не може да бъде помрачена.
Възроден и бодър се завърна генерал Колев през месец март при дивизията си. Още с пристигането му там, биде натоварен да командува временно и цялата Трета армия. Пълни два месеци, март и април, стоя начело на армията и, без да обръща внимание на разклатеното си здраве, неспирно обикаляше фронта, проверяваше носенето на службата, правеше упражнения с частите, най-усърдно полагаше грижи за поддържане бойната готовност на войските и залягаше за най-целесъобразното организиране защитата на спечелената с толкова труд и жертви земя. През това време Конната дивизия биде посетена от Н. Ц. В. Престолонаследника и от главнокомандующия генерал-лейтенант Жеков, които изказаха на генерал Колев голямото си задоволство от действията на командуваната от него конница в Добруджа.
Но тия нови усилия се отразиха много гибелно на здравето му. Той сам най-хубаво виждаше, че с беззаветното си отдаване на службата и с постоянното пренебрегване на личните си удобства в интереса на общото дело, принася себе си в жертва. И въпреки ясното съзнание за това, с някаква странна упоритост не желаеше да се подчини на злата съдба, която искаше да го прикове на едно място — него, който беше въплощение на подвижност и енергия. Макар, че лекарят го съветваше да пази стаята и да избягва всякакви вълнения, той заповядваше да запрегнат в елегантния кабриолет двата великолепни черни жребци, вземаше в ръцете си бича и поводите и, управлявайки сам колата, полетяваше по равния и гладък път към някой от полковете. Там неговото опитно око винаги намираше нещо недоправено или недогледано. Тогава той пак поучаваше, съветваше, заповядваше. Най-обичаше генералът да обикаля конните полкове; там виждаше на всяка крачка ония стегнати войници, които го гледаха смело в очите, отговаряха гръмко и весело на въпросите му и отдаваха чест изпънати като струни. Тоя бодър и истински войнишки вид го радваше и го докарваше до най-добро настроение на духа. От тия обиколки се връщаше капнал от умора, но винаги бодър духом.
През дните, когато се чувствуваше по-зле, той ограничаваше разходката си само до висотата, на която се издига паметника в Тулча. На самата висота, която се възвишава непосредствено пред Дунава, той слизаше от файтона и, придружен от адютанта си, изкачваше се на върха. От там дълго гледаше към Измаил. Често в очите му се появяваха сълзи. Този корав човек не можеше да надвие мъката си за родното огнище. Тихо и кротко разправяше той на младия и предан офицер за родната Бановка, разправяше за баща си какви хубави коне имал и как лудешки карал каруцата си от село към Измаил, надпреварвайки всички по пътя; разправяше за сестра си и за роднините си, които живет там насреща в Измаил, и за които сега нищо не знае... Минаваха часове. Адютантът почтително предупреждаваше генерала, че е време да се приберат. Студеният вятър неспирно духаше и за болния беше опасно да не простине. Но той с тъжна въздишка продумваше : „Почакайте още малко!"
Неприятелят заемаше отсрещния бряг на Дунава и често откриваше артилерийски огън по Тулча. В такива случаи още докато гранатите свиреха над града и избухваха по улиците, генералът обичаше да излезе от квартирата си и да тръгне, често сам, към онова място, дето се научаваше, че има жертви. Отиваше там и забравяйки опастността, която заплашва самия него, следеше да се даде навреме първа помощ на пострадалите и намираше да каже по някоя добра дума, с която да стопли сърцето на нещастния. През време на тази стрелба той дохождаше до голямо възбуждане и сякаш се радваше, че около него има пак опасност. Кой знае дали в такива часове не го е подбодрявала надеждата да намери края си от някой неприятелски снаряд, надежда, която тъй примамваше генерала. Той мечтаеше да загине, както и живя — като герой. Но неприятелските гранати хвърчаха с злокобен писък над главата на генерала и отиваха да изтрепят други хора.
Докато бяха в Тулча, той често казваше на окръжаващите го офицери: „Ако ме убият тук, да ме погребете хе, на онзи връх!" И сочеше с ръка върха, който се издига южно от Тулча й от който се открива безпределния простор на далечния север.
През месец май, когато всичко цъвтеше за нов живот, генерал Колев беше вече зле болен. Независимо от слабостта на сърдцето, имаше цяла редица други болестни явления, които правеха положението на болния твърде тежко. Той вече трябваше да си наложи много големи ограничения. Налагаше му се не само да се откаже от най-големите си удоволствия — да язди и да кара запрегнати коне, налагаше се не само да престане да се занимава с текущата работа по управлението и командуването на поверените му части, но трябваше даже да не излиза вън от стаята си, като остава в леглото. Лекарите започнаха да го придумват да се оттегли съвсем на почивка и го съветваха да отиде на лекуване в чужбина. Със сълзи на очи генералът им отвръщаше: „Как мога да се разделя аз с тия войници, които тъй храбро и тъй самоотвержено се биха под мое началство? Оставете ме поне да се завърна заедно с тях, да ги разпусна по домовете им и тогава аз сам спокойно ще си отида!"
Но положението от ден на ден се влошаваше и най-после генералът биде принуден да се съгласи да напусне фронта и да замине на лекуване в Австрия.
През една хубава майска утрина, напълнена от трепета на засмените слънчеви лъчи и огласена от дивния хор на хиляди птички, той се раздели с щаба си. Всичко наоколо беше бодро и радостно. На брега на великата река хубавият български град се пробуждаше с една шеметна жажда за живот.
А той си отиваше и всички знаеха, че едва ли вече ще се върне. Знаеше го и той. Затуй горчива болка потискаше сърцата и в сълзи се къпяха душите.
Автомобилът беше накичен с цветя. Но цветята не можеха да закрият множеството дупки, с които една неприятелска граната преди два дена беше го нашарила. Генералът се приближи до машината, погледна пробитите от едно парче две врати и тихо каза: „Каква съдба! Толкова гранати и куршуми хвърчаха край мене; защо ни една не ме улучи? Сега нямаше да съм болник и да се влача по санаториуми" ... Той не довърши мисълта си, но всички я разбраха: тъй откровена и жестока беше тя.
Генералът тръгваше на път запасан в служебна форма и с оръжието си. Един от адютантите си позволи да го помоли да свали колана и оръжието, за да бъде по-облегчен из пътя. Генералът го погледна учуден: „Ами нали в Бабадаг трябва да се представя на командующия армията!" — „Но вие сте болен, господин генерал, и тия формалности може и да не се съблюдават". Генералът се усмихна недоволен: — „Я гледай какво ме учи! Аз пък зная, че длъжностите винаги трябва да се изпълняват!" И той направи тъй, както си знаеше.
Автомобилът потегли и се изгуби из улиците на пробудилия се град. От височините над града пред очите на генерала за последен път се откри вълшебната гледка: широката, блестяща ивица на Дунава, разделяше позициите на двете неприятелски страни. Далеч някъде бумтяха оръдия, а в синкавата мъгла насреща едва се очертаваха постройките на Измаил. Просълзен генералът изпрати последния си поздрав на забулената в мъгла родна земя, до пределите на която той стигна като победител.
ХІІІ.
През време на боевете генерал Колев се отнасяше към смъртта с оня равнодушен фатализъм, който обикновено обхваща силните натури пред големите опасности. През време на боевете при К[ота] 90 и с. Первелия, когато неприятелската артилерия правеше големи опустошения по нашата позиция и снарядите се пръскаха до самия щаб на дивизията, като нараниха няколко души, генералът забеляза по лицето на един млад офицер изписано безпокойствие. Той се обърна към него и с една спокойна насмешливост му продекламира безсмъртните стихове от Грибоедова:
“Судьба — проказница, шалунья!
Кому назначено с - не миновать судьбы!”
Увлечен от ръководенето на боя, генералът никога не помисляше за своята лична безопасност. Наопъки, той като че ли нарочно отиваше на най-опасните места, като че ли нарочно се излагаше на неприятелските изстрели. През дните на добруджанската епопея с хиляди куршуми прехвърчаха край неговите уши, със стотини шрапнели се пръснаха над главата му, много гранати се забиваха и експлодираха на няколко крачки от него. Като по някакво чудо, винаги оставаше невредим и това още повече закрепваше у него фаталистичното отнасяне към въпроса за смъртта.
Но генерал Колев не се боеше от смъртта не само защото вярваше в своята съдба-закрилница. Смъртта на бойното поле му се представляваше като най-високата точка, до която преданността на войника може да се издигне и той, истински войн, не можеше да пожелае за себе си по-добра участ от тая, да свърши пред вихъра на едно голямо сражение. Защото искренно и дълбоко вярваше в думите на поета, че не умира този, който падне в бой за свобода.
Да умре в някоя конна атака начело на дивизията си — това беше красивият край, за който генералът мечтаеше. Ето какво разправя един от неговите адютанти, който неразлъчно го следваше през целия добруджански поход: - „През всичката ми служба при него, аз само веднаж го чух да говори, че може да го убият. Това беше на 24 септември, южно от Кота 90. Според получените сведения, една руска конна дивизия се насочваше към десния ни фланг, с цел да ни обходи и атакува в тил. Генералът даде заповед дивизията да се масира и приготви за атака. Тогава той ми каза: — „Ще ги атаку-вам, тия мерзавци!(5) Може да ме убият, но ако останеш здрав, кажи на всички какъв съм бил и защо съм умрял!" И повече нищо. Това бяха първите и последните думи, които съм чул от него за смъртта".
* * *
Генералът няма щастието да свърши с тая красива и величава смърт.
След кратко престояване в София, през юни той отпътува, придружен от жена си, за Виена, дето постъпи на лечение в санаториума Loew. Положението му беше вече твърд тежко и големите грижи, които най-добрите виенски лекари положиха над него, не можаха да дадат добри резултати. И тук в чужбина, заобиколен от нежното внимание на преданата си съпруга, поставен при най-големи удобства, генералът постояно живееше с мисълта за славната негова конница и със спомените за току що преживяната велика епопея в Добруджа. Тия спомени и мисли съкратяваха дългите и скучни дни, които привикналия към движение и към свежия въздух на полето генерал трябваше да прекара в душната болнична стая, прикован към леглото. През време на боледуването си генерал-майор Колев биде удостоен с най-високото отличие, което един военен може у нас да получи: на 28 юли той биде произведен в чин генерал-лейтенант „за особени заслуги през войната в Добруджа". Но тая вест не можа да стигне до него.
Болестта през туй време се развиваше с бързи крачки. Никакви средства не можаха да я спрат. На 30 юли 1917 година след пладне настъпи катастрофата. Генералът, победен от голямата слабост, беше се унесъл в сън. Изведнъж спокойното му лице се измени болезнено и тихата болнична стая биде огласена от гръмки викове. Големият кавалерийски генерал виждаше някакъв страшен сън. Той сънуваше, че пак се намира начело на храбрите си ескадрони и че около него пак вилнее стихията на жестокия бой. „Обграждат ни, обграждат ни! По-скоро конницата в атака! Марш, марш!"
"Генералът се опита да направи някакво дръзко движение, но безпомощно се отпусна и... краят, фаталният край настъпи.
Тъй умря генерал Колев.
Съдбата, която не пожела да му изпрати прекрасната смърт на бойното поле, му даде едно последно утешение: той все пак умря със съзнанието на войн; последнята картина, която той видя, беше картината на жестоката битка; последните му думи бяха отсечените и смели команди, с които той хвърляше в атака своите крилати конници.
ХІV.
Смъртта на генерал Колев се посрещна с искрена и дълбока скръб не само от армията, но и от целия народ. Крилата мълва беше вече оплела с гиздави легенди името на доблестният кавалерийски генерал и то се разнасяше от уста в уста като скъпо и мило име на народен герой. Ранната смърт направи тая известност още по-широка и още по-гръмка. Изведнъж млъкнаха всички злословия и клевети, с които завистта и злобата на накърнени честолюбия обикновенно окръжават всички велики дела. Изведнъж гръмко и ясно се заговори за генерал Колев и за всички стана ясно каква огромна загуба претърпява нашето отечество в негбвото лице. Целият наш печат(6) посвети най-възторжени статии на паметта на покойния генерал. Най-забележителна от тях е прекрасната статия, поместена във „Военни известия" от 3 август 1917 г. Излезла под перото на бившия командующ Трета армия генерал от пехотата Тошев, под чието командуване покойния генерал извърши най-великите си подвизи, тя е най-красноречивото и авторитетно свидетелство за заслугите на Колева към отечеството. „Печалната вест за неочакваната кончина на орела — генерал, казва се там, дълбоко нарани сърцата на всички офицери и войници от армията. Главнокомандующият и Щабът на Действующата армия са силно потресени и наскърбени от голямата загуба, която претърпя войската, в лицето на покойника. Нашата славна конница неутешно оплаква своя доблестен началник, когото тя не ще има вече щастието да види начело на ескадроните, литнали в грозен напад!"
Излизащият в Бабадаг вестник „Добруджа"(7) с най-трогателни и възвишени думи изрази скръбта на земята, за чиято свобода той се пожертвува:
„Днес Добруджа оплаква непрежалимата загуба на един от своите велики освободители, тая на легендарния началник на Първа конна дивизия, който увенча с безсмъртна слава храбростта на бьлгарската конница по кървавите добруджански полета.
От тоя момент неговото име, ведно с неговото дело на легендарна героичност, се свързва навеки с нашето освобождение и остава да се носи от уста в уста, от поколение на поколение, от век на век, като синоним на героизъм и слава, като символ на синовно себеотричане и свръхчовешко безстрашие, които изтръгват от ноктите на смъртта живота и свободага на народите.
Името на генерал Колев се слива с това на самата слава и добродетел, с онова на качествата и идеалите на цял един народ, в жертва на който той даде повече от колкото един човек можеше да даде."
На чужбина, между нашите съюзници, смъртта на българския генерал биде посрещната с най-дълбоки съжаления. Почти целият австрийски и германски печат оцени голямата загуба, която в лицето на славния кавалерийски началник, претърпя нашия съюз. Ето какво пише по тоя повод големия виенски вестник “Fremden Blatt” в броя си от 31 юни 1917 год.:
„Генерал Колев беше тип на един храбър конник от старата школа и на един смел борец, който оставаше винаги в първата линия. Като млад офицер, за него е нямало кон, който да не бъде обуздан; никоя атака при маневрите за него не е била достатъчно смела. Като генерал той застана на чело на 1 Българска конна днвизия и, водейки я по бляскав начин, изигра с нея една роля в Световната война. Как се сражава тая дивизия в Добруджа, срещу румъните, това отпосле ще бъде оценено от историята. Но каквито геройски дела са извършени ог дивизията, винаги на челото й се е намирал нейния достоен началник. За подвизите си, дивизията на генерал Колев биде наречена „хвърчаща дивизия"; за нейната слава се разправяха най-легендарни разкази".
Вдигането смъртните останки на генерал Колев във Виена стана извънредно тържествено. На церемонията освен цялата българска колония присъствуваха най-висшите представители на сьюзната австро-унгарска армия, както и един внушителен войскови отряд. На ковчега бяха положени венци от Негово Величество Царя на българите, от Австро-унгарската действующа армия „на победоносния кавалерийски генерал" и пр.
Погребението в София, извършено на 8 август, взе характер на едно импозантно тържество, каквото нашата столица рядко е виждала. Освен депутациите от всички конни полкове, освен най-високите представители на армията и прарителството в лицето на Главнокомандующия и всички министри, едно грамадно множество народ изказа почитта си към героя като придружи останките му. Със стотини венци бяха сложени върху ковчега. Цела България изказваше скръбта си по безвременно починалия воин.
Във време на церемонията генералът от пехотата Тошев произнесе реч, в която описа бляскавите военни заслуги и на покойника и неговите безсмъртни подвизи по бойното поле. Народният представител г. Григор Василев с трогателни думи даде една обща характеристика на легендарния кавалерийски вожд. Съученикът на покойния от Военното училище г. генерал Протогеров накъсо подчерта оня висок идеализъм и оная нравственна чистота, които Колев успя да запази у себе си от училищната скамейка дори в последните дни на живота си, без да се поддаде на развалата, която царуваше около него.
* * *
Когаго в София ставаше погребението на генерала, същия ден на фронта, между неговите храбри конници се извърши едно трогателно тържество. Цялата негова дивизия биде събрана да отдаде почит на безсмъртния си водач. Построени всред необятната добруджанска равнина, възседнали върху конете, полковете, същите полкове, които той беше водил в толкова боеве, стояха молитвенно затихнали. По лицата на хилядите всадници се четеше затаена скръб и замисленост - те всички знаеха какво изгубват в тоя ден.
Новият началник на дивизията г. генерал майор Марков, който през славните дни на добруджанската епопея като бригаден командир беше под началството на покойния генерал, с възторжени и красиви изрази напомни на войниците си великата личност на оня, който беше ги водил от победа към победа. Пред замрежените погледи на закалените войни отново изпъкна образа на генерал Колев, който всред адския шум и трясък на боя буйно препускаше върху запенения си „Пирин", носейки със себе си въодушевлението, презрението към смъртта и победата. И никой не можеше да повярва, че той, буйния, неудържимия, крилатия генерал е вече мъртав. Не, струваше им се, че той само е отишъл нейде надалеч и че утре, когато нашите войски отново получат заповед да се понесат в настъпление, пред техните редове пак ще се появи той, възседнал черния си жребец и ще ги поведе към още по-големи подвизи, към още по-бляскави победи.
А в това време новият началник, когото сам покойника избра и посочи като най-достоен свой заместник, вдъхновено говореше:
„Ние вече няма да го видим да язди този хубав арабски кон, които сега цвили и търси своя велик ездач; ние няма да виждаме как той лети безстрашно с него там, дето опасността е най-голяма; ние няма да чуем неговите заповеди, изпълнението, на които ни донасяше всякога победа!
Но, кавалеристи, ако нашият генерал умря, умира ли той в нашите сърца, умира ли неговият светъл дух, умират ли героичните му дела?
Не, никога не! Той умря за да живее, до когато на света ще има български конник: българската военна история също няма да го забрави и ще запази за легендарните му дела една от най-светлите си страници; за него, до като съществува българското племе, поетите чудни стихове ще пишат, момите най-хубави песни ще пеят.
Той умря, такава е волята на съдбата, но неговият дух остава в нас; остава онзи истински кавалерийски дух, който той запали на всинца ни в сърцата, като ни вдъхна мощна вяра в нашите сили и като ни показа на дело как трябва да се бием и винаги да побеждаваме.
В този толкова печален ден аз ви заклевам, кавалеристи, никога да не забравяте нашия мил генерал-покойник; заклевам ви в неговата скъпа памет и неговия светъл дух, никога да не забравяте, как той ви е учил, че трябва да се изпълнява дългът към Родината и как той винаги самоотвержено го изпълняваше; да не забравяте, че неговият дух ще бъде  винаги всред нас и че всяко ваше лошо действие ще го наскърбява твърде силно.”
С. Аджи Гьол (Добруджа), 1918 год.

Литература.
1. Подполковник Соларов, Описание дейността на дивизионното командуване на 1 конна дивизия през войната срещу Румъния, от 2 септември 1916 година до 6 януари 1917 година”. (Неиздадени реляции).
2. Подполковник Соларов, Кратко описание дейността на конницата в Добруджа. Списание “Нашата конница”, Год. І, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6.
3. С. Бъров, Спомени за детинството и юношеството на генерал Ив. Колев. (Неиздадени бележки).
4. Вл. Дякович, Българска Бесарабия. Историко-етнографически очерк със спомени за генерал Ив. Колев. София, 1918 год.
5. Ротмистър Хр. Ботйов, Генерал Колев, като командир на Лейб Гвардейския на Н. В. конен полк. (Спомени). Сп. “Нашата конница”, Год. І, кн. 3.
6. Капитан Л. Доросиев, Нова ера в живота на конницата. Сп. “Нашата конница”, Год. І, кн. 3.
7. Капитан Л. Доросиев, При гроба на нашия генерал. “Военни известия” от 7 февруари 1918 година.
8. Н. П. Николаев, Конници, София, 1918 година.
9. Ник. Н., Една годишнина. “Военни известия”, 29 юли 1918 година.
10. Сборник от статии: Генерал-лейтенант Колев, София, 1917 г., съдържащ статии от Иван Вазов, Андрей Ляпчев, Григор Василев, Йордан Йовков, генерал Тошев, Р. Славейков, Н. П. Николаев, надгробните слова-произнесени при погребението на генерал Колев, извадки от писмата на генерал Колев до жена му и пр.
Публ. в Н. П. Николаев, Генерал-лейтенант Ив. Колев. Биография. С много илюстрации из текста и две карти. Библиотека “Нашата конница” № 2, бр. 9 и 10. издава Фонда “Нашата конница”, София, 1919, 48 с.
---------------------
(1) Подробно за Болградската гимназия и за живота на Колева там гл.: Вл. Дякович, Българска Басарабия, Истор.-етногр. очерк, 1918 г., стр. 158—214.
(2) Разкази, т. І, “Мустафа Ачи”.
(3) Нашата Конна дивизия, която първоначално имаше само 16 ескадрони, към това време биде засилена та достигна да брои 28 ескадрона.
(4) 24 ескадрона, 11 картечни ескадрона, 2 пехотни дружини, 2 конни батареи.
(5) Генералът се ядосваше на руската конница и я ругаеше, защото макар по-многочислена от нашата, тя работеше лошо и никога не приемаше атаките, към които нашата конница дръзко я предизвикваше.
(6) Гл. вестниците „Пряпорец", „Мир", „Народни права", „Камбана", „Дневник", „Утро", „Военни Известия", „Добруджа", „Балканска трибуна" от 30 юли до 9 август 1917 г., сп. „Отечество", № 32, 1917 г., сп. „Седм. преглед", № 7, 1917 г.
(7) Бр. 16 от 1 август 1917 г.

* * *

Иван Вазов

КОННИЦАТА НА ГЕНЕРАЛ КОЛЕВА.

Не конница - морски
Вълни побеснели,
Сонм зверове горски
От гнев пощръклели;

Не конница - буря
От бесни демони,
Що сичко катуря,
Ил' тъпче,
ил' гони;

Не конница - хала
От саблен звек, блясък,
От цвил, “ура”! - цяла
От топот и трясък,
Блен вихрен понесен
Над степ ековита,
Ужасната песен
На конски копита!

Не конница - лава
В димящи талази,
В прах, гръмот и слава
Летящи витязи!
1916 г.

НА РУСКИТЕ ВОЙНИ

О, руси, о, братя славянски,
Защо сте вий тука? Защо сте
Дошле на полята балкански
Немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
Да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
На грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
И тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях
За подвиг велик и чудесен,
Високо ви ликът поставях
Във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
Развяхте за благо човешко –
Строшихме ни игото тежко,
А днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
Обича ви още народа);
Но любим и свойта свобода,
Стократно по-любим я ния.

За тоз кумир ния се бием
И с чужд, и със близък упорно
И няма ний врат да превием
Пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
Свобода и вам, и за нея,
Кат нас да живейте и мрете!
1916

ДОБРУДЖА

Люлката на първото ни царство,
Първото падало на Аспаруха
В бляна му над силно господарство,
Чий меч бляскал над степта ти глуха –

Добруджа! земя на жито, паши
Прешироки, на полета плодни,
Днес и лаври раждаш благородни,
Лаври за борците горди наши!

Де им меча спомен не остави?
Де не им ечаха тям “урата”?
Де се знамето им не прослави,
Водяйки след себе свободата?
29 октомври 1916.

* * *

Любомир Бобевски

КОННИКЪТ ГЕНЕРАЛ

Балада

Звезди щом светнат в небесата
И плувне месец виторог,
Прехвръкват вили над земята,
Напускат горски си чертог.

И вият танци в ширинето
Сред кръшни песни, весел смях,
Ехтят бърдата и небето,
Ехтят просторите от тях!...

В дълбока нощ – в потайна доба,
Кога заспал е цели свят,
Герой един напуща гроба
И яхва коня си крилат.

И бодва го със остри шпори
Героя горд – тоз призрак блед,
Сред добруджанските простори
Стремглаво спуща се напред.

На конница крилата, нощна
Застава смело – на чело
И сочи й с десница мощна
В бран увенчаното дело…

Петел пропее ли в селото
И запрогледне нощни мрак,
Той мигом скача от седлото,
Наново в гроба влиза пак!
1918.

ГЕНЕРАЛ КОЛЕВУ!

Ода

О, вожде славен, о, дух стомана,
Каква ли песен за теб да пея?
Кога връх лаври ти сам застана,
Кога отвори си сам създаде
Със свойте вихри конни отряди?!

Речника слаб е да те похвали,
Бледней перото пред твойто дело,
Пред твойте момци мощни като хали,
Кога летяха над врагът смело
И кой тиранин с теб изпречи
На смърт заслужна ти го обрече!

В Добруджа златна врагът мизерен
На прах бе свърнат от твойта сила,
Що като хала, кат облак черен
Станът тирански бе потопила
И сред стоманен звън и сред кърви
Към свободата зрак ти бе първи…

Умре, герою, но твойто име
Вечно ще бъде символ за нази,
Със твоя пример ний ще летиме
Вихром към врага в мощни талази
И доде слънце над нази грее
Добруджа с тебе ще се гордее!
1918.