Планините в България са на по ръка разстояние, но не си
приличат една с друга, което ги прави интересни, неповторими, загадъчни и посещаеми.
Отделен е въпросът дали последните поколения българи знаят всичко това и се
възползват от възможностите за пълноценен отдих. Без да отдават изключително
значение на битовите нужди, WI-FI-покритието,
атмосферните условия и останалите прищевки, присъщи на съвременния урбанизиран човек.
Началото на екскурзионната група от Силистра през 2013 г. е
някъде там, където свършва цивилизацията и започват предизвикателствата. Защото
в Наречен се отива, за да се лекуват нервите и болежките на духовното безпътие.
Една разходка до съседно село, някога великан, днес – джудже, е достатъчна, за
да се намери пътя към миналото. Където е вековната църква, останала наскоро без
96-годишната си клисарка. Уморена крава насред камънака мучи в очакване да бъде
обслужена от старците, излезли на припек пред клуба, който е и кръчма, а май и
магазин. Хапваш качамак по родопски, дето баш си е мамалига по силистренски, но
не съвсем. Възстановяваш духовна енергия от разговори с доброжелюбни хора,
някои от които напуснали жълтите павета в София, за да избягат от трамваите и
цинизма на метрополиса, сгушвайки се на сянка в родното място. Само 800 м е надморското
равнище, но отвсякъде в настроението се усеща вятърът на промяната.
Кой не е чувал за Мугла и кой не е бил в селото, станало
известно покрай един филм, за да бъде преоткривано всеки път от всички, които за
пръв път стъпват на територията му? И каква изненада – млада барманка в
миниатюрно кафене дъни „Рамщайн“, за да остри чувствителността на екскурзионеца,
надникнал зад дървената изкусна табела си с името на населеното място, вече
забравено от бога, но съхранило едно време, което вече си е тръгнало безвъзвратно.
Къща вписана в скала. Вратник на дам, където няма ни едно животно, но лопатата
стои изправена, като че ли току що е оставена от незнаен животновъд, вероятно
вече покойник, имигрант или просто превърнал се в поредния замислен в тревоги гражданин.
Малък двор – метър на метър, превърнат в нивичка с няколко корена картофи, може
би достатъчни за порция пататник, струващ 5 лева в най-обикновено заведение.
Самотен гроб на най-високото място на излаз от селото, обграден с желязна
ограда, но обрасъл в бурени, защото близките на покойника сигурно живеят далеко
от тук и само виртуално общуват с духа му.
Дълъг
е пътят до „изворната хижа“, приютила евангелски сърца, съдейки по книгите в
библиотечката, затворена в рамка зад стъкло, ключът за която обаче е достъпен
за всеки посетител. И сякаш като цитат от библията остава в спомена онази
картина надвечер, когато някъде в далечината се виждат силуети на хора, участващи
в една безкрайна сказка или церемония. |На другия ден, когато лагерният огън е
угаснал, виждаш същите хора да пеят в акомпанимент на китара в ливадето, прославяйки
добротата и приятелството между хората. Някъде наблизо са „пияната гора“ и
онова тайнствено езеро, което ту го има, ту го няма. Колко ли ще издържи
скулптурата от камъни, изградена край пътя от поета Иван Савов под вещото
ръководство на художника Йордан Колев? Само на метри е оня дървен мост, който,
мине не мине петилетка, и водата го отнася, за да увеличи разстоянието между
точка А и точка Б. А както е известно, в планината всеки по-къс път е мехлем за
окото на туриста.
Без
конкуренция е и пътят за Триград. Дълъг и не толкова труден, но достатъчно
сложен, за да има елемент на объркване, и за да стане ясно, че в гората винаги
има опасност да се заблуди човек. Как иначе обаче ще се поспреш да видиш как се
коси ливада? Или ще се спънеш в някоя паяжина, захлюпила красиво цвете билка, неизвестна
за широката публика? А най-паче ще се облегнеш на плодовете на калина, останала
самотна край самосъбарящ се покрив на къща, отдавна забравила кога е приютявала
хора? Ще се полюбуваш на някогашна сграда за приютяване на животни, вече почти
съборена, но превърната в естествена сюрреалистична скулптура. А наблизо мини
вила, истинско творение на някой самоук дърворезбар те кани да влезеш и да останеш
със себе си поне една нощ.
И
накрая – накъде без чудото на природата – българските пещери – Ягодинската и Триградската
– „Дяволското гърло“? Навлизаш милиони години назад и се чудиш как са необходими
десетки години, за да се „роди“ един природен бисер. Минаваш през лабиринта от
подземни дадености и забравяш за времето, в което живееш. Единствено мисълта,
че си част от предизвикателството на природата те държи в захлас, който си
заслужил да видиш, ставайки част от него.
Сбогуваш
се с Триград, когото си видял отгоре, почувствал си го непосредствено, бидейки негов
гост, и си спомняш началото. Жежкият Смолян и денят в хижата до града. Часът за
космически знания в Обсерваторията. Моментът за съприкосновение с вярата в
Църквата. Дългата разходка из градчето, състоящо се от три бивши села.
Някъде
там на Североизток те чака Силистра. А вечният Дунав се надява отново го
погалиш с поглед, преди да те поздрави с „Добре дошъл у дома!“
15 януари 2014 г. Йордан ГЕОРГИЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар