В Благоевград Дядо Благоев стана Дядо Мраз, в Силистра Дочо Михайлов трябваше да "оживее" преди 24 години

         Спорна истина е дали живеем в нашето си време или сме част от един неспирен карнавал на нравите и ценностите. Не толкова пищен и аристократичен като този във Венеция, още по-малко весел, непосредствен и жизнерадостен като най- известния – в Рио де Жанейро. И все пак – карнавал като на карнавал: с маска и костюм, избрани по свой вкус или просто купени в магазин за евтини стоки. В образа на любима роля или на придобит стремеж да изглеждаме по-различни, защото искаме да избягаме от себе си. Иначе за какво ни са тези пърформанси по улиците, скечовете в публицистичните предавания по телевизиите, сценките вкъщи или на работата, заменящи преките политически сблъсъци между ярки лидери, каквито в момента липсват в политическата ни джунгла? И за капак – най-добре е да смачкаме фасона на паметниците си като ги променим в неузнаваема посока. А ако ги обезглавим – най-паче ще сме постигнали целта си. Така паметникът на съветската армия в София често променя вида и цвета си, но е ве там – в парка на Свободата, друг е въпросът как се казва сега? Най-после и Дядо Благоев в града, дето носи неговото име, стана Дядо Мраз, защото е мразовито или защото е мразен по идеологически причини или просто е попаднал на подходящите хора, решили анонимно да изявят себе си. 

         ....И си спомних. Беше 1990 г. Лятно време. Художникът Красимир Обретенов се готвеше или вече бе осъществил изложбата си, при откриването на която почерпи народа със 7 печени дунавски скумрии и с една гъдулкова мелодия на живо, която още помня като настроение. Вървим по централната улица на Силистра, тогава още Георги Димитров, сега Симеон Велики, той – тогава учител по изобразително изкуство, а от години е в Германия, разказва за „творческите си намерения” и изведнъж заявява: „А бе, защо не боядисам паметника на Дочо Михайлов с темперни бои – да оживее, после с вода от маркуча ще го измия?” Говореше на мен, като че ли ми искаше разрешение, каквото на практика не мога да издействам. Но всъщност си казваше на себе си като художник на творец: „Този с ватенката трябва да изглежда като жив: с погледа си, с прическата си, с типичните за времето си (б.а.-20-те години на миналия век) дрехи и обуща”. 
          Не зная какви бяха съображенията му да иска да оживее символът на добруджанската революционна организация, поборник за свободата на Добруджа от Тутракан до Балчик през Силистра и Добрич в годините "между двете световни войни". Едва ли са били идеологически или исторически. Най-вероятно са били естетически, повлияни от духа на тогавашното „ново време”, когато емоцията бушуваше у всеки от нас, ведно с надеждата, че идват със сигурност по-добри времена. Близо 24 години по-късно Дочо все още е там, вече пред „мола на Силистра”, а зад него са разкопките от преди 10 века и необикновената Дунавска градина. И само залезът в реката във всеки сезон на годината си позволява да му отправи в гръб своите лъчи на вечен художник, който никога не повтаря картините си.