Защо трябва да "референдим" на 27 януари?

               Прав или крив в зародиш – спорът продължава, но референдум на 27 януари у нас ще има. Цяло чудо като факт, след като в държавата ни като такава е имало 11 засилвания да се прави всенародно допитване, но само три пъти досега се е стигнало до старта. Този месец ще е четвъртият сбъднал се референдум, но затова пък първият след демократичните промени. От трите реализирани допитвания досега две са по времето на тоталитарното управление. Другият референдум – първи по време, също като последвалите го два, е всичко, но не и пряка демокрация, какъвто като форма е един референдум.

Първият референдум

е на 19 ноември 1922 г. при управлението на БЗНС и трябва да реши въпроса да бъдат ли съдени министрите от няколко правителства, смятани за виновни за „националните катастрофи на България през 1913 и 1918″. Опорочен е в зародиш – министрите били арестувани още преди референдума. „Резултатите” от него пък потъват в преврата на 9 юни 1923 г.

Вторият референдум

е на 8 септември 1946 г. Въпросът е за формата на държавно управление: монархия или република. Но поставен две години след друг преврат – този на 9 септември 1944 г. Проведен е от т. нар. правителството на Отечествения фронт, което вече подготвя почвата за тоталитарно управление. И резултатът избуява в съответствие с почвата – републиканското устройство на България е прието с мнозинство от почти 93%.

Третият референдум

повече от очаквано завършва с още по-голямо „мнозинство”. Комисия под ръководството на Тодор Живков – ръководител и на Партията, и на Държавата, пише нова Конституция на Народната република. Проектът е обсъждан без участието на субекти с алтернативни позиции – такива в тоталитарния ред няма. Приет е с референдум на 16 май 1971 г. с почти 97% от избирателите, одобрили и прословутия Член първи на Конституцията, който гарантира ръководна роля на управляващата Комунистическа партия.

Задава се четвъртият референдум

заедно с първата основна причина българите да отидат да гласуват – тази на задраскването на измислените или принудителни проценти с минимална разлика от „сто на сто”.
Друга причина да се разходим до урните е да проверим

дали законът за референдуми е сбъркан

и трябва да се промени. Защото според много специалисти заради този закон, приет през май 2009 г. по време на предишната власт, първият национален референдум в най-новата ни история е обречен на провал. Трудно щял да се достигне изискуемият минимум гласували. По закона допитването е валидно, ако са гласували поне толкова, колкото на последните парламентарни избори. Числото е 4 345 500 души и повечето експерти прогнозират, че няма да излязат толкова гласоподаватели. Ще излязат или не, ще разберем на 27-ми, но ще стане ясно нужна ли е промяна в закона, за да упражняваме пряка демокрация.

Трябва да гласуваме и за да предупредим в задаващия се 5-годишен цикъл на избори – парламентарни, за евродепутати, за местна власт, за президент, какви са избирателните нагласи в чист вид. За референдума социолозите няма да трошат пари, защото няма кой да им ги дава. А и до урните няма да отидат „платените избиратели” – пак по същата причина, че няма кой да им плаща този път. „Ресурсът” на политически партии, свикнали през годините след 1989 г. да пазаруват гласове, ще си го пазят за парламентарния вот през лятото. Ако посмеят – защото, сравнено с гласуването в референдума,

ще лъсне кой дава гласа си срещу левчета

Трябва да отидем да гласуваме и за да създадем прецедент, да се поучим от опита, да видим какво ще се случи, да установим нормативните и организационни слабости в допитването като такова и така да поставим ребром необходимостта от ясни правила обществото пряко да одобрява или отхвърля. Дори да си поискаме и пряка законодателна инициатива. В момента гражданските инициативи у нас само могат да препоръчват какво да се прави, а по света – при определен брой подкрепящи идея, тя задължително се внася за разглеждане.

Вярно е, че на първия ни демократичен референдум въпросът е прекалено експертен, но пък отивайки да гласуваме, ще подкрепим самата форма на пряк вот – референдум. Което е повече от разумно, вместо да се тюхкаме, че не сме енергетици, още по-малко – ядрени.
Трябва да отидем да гласуваме и за да спрем

спекулациите, облечени в безотговорно сиромахомилство

че виждате ли, референдумът бил скъп и тези пари трябвало да се дадат примерно на пенсионерите. Пари, дадени всеки един от нас да си каже пряко мнението, никога не са напразно похарчени. В референдума лъсва колко едно население е гражданско общество, готово да носи пряко отговорността си, а не да я прехвърля на тези, които само е избрало. Време е

да се научим еднолично да носим отговорност

да спрем да чакаме и да се жалваме на всеки четири години „кой ще ни оправи”.
Та ето затова, независимо от съмненията дали референдумът за развитието на ядрената енергия ще доведе до реални и позитивни резултати, трябва да отидем да гласуваме. За да ударим първата копка на главната ни роля в упражняването на пряката демокрация в България. Да ни се услади и да искаме още, независимо кой как ще тълкува резултата от първия ни истински референдум и кой ще се бие в гърдите, че е негова заслуга.

Автор: Анелия Иванчева

Vsekiden.com