Гарбузов

           Само 3 дни след публикуването на тази забележителна статия, директорът на Института за САЩ и Канада на Российската академия на науките (РАН), Валерий Гарбузов, е отстранен от длъжност. Приятно четене!

***Изгубените руски илюзии по отминаващата епоха

За самопознанието на Русия са необходими знания, а не митове

автор: Валерий Гарбузов - Независимая Газета

29.08.2023

Отминаването на една епоха води със себе си много неща: илюзиите и надеждите умират, митовете се разрушават, появяват се нови реалности и се променя средата на живот. Това, с което са живели поколенията, се забравя.

Често управляващите елити на авторитарните и тоталитарните политически режими съзнателно формират утопични представи и митове, които целенасочено се разпространяват сред масите. Подобна масова манипулация на общественото съзнание веднага поражда утопично възприятие за света у милиони хора, което позволява да се обединят разнородни политически и социални групи около национален лидер в името на определена цел. В същото време тя е и мощен инструмент за дългосрочно запазване на личната власт. И руската история в никакъв случай не прави изключение тук.

За никого не е тайна, че обвинението във външнополитически експанзионизъм никога не е напускало Русия, преследвайки я през цялото ѝ историческо развитие. Именно той се превръща в един от двигателите на формирането на руската държава.

Тази тенденция се проявява и в годините на съществуване на раннофеодалната староруска държава Киевска Рус през IX-XII в., и в периода на феодални борби през XII-XV в., и във времето на Московската централизирана държава през XV-XVIII в., и след образуването на Руската империя през 1721 г., когато евразийският континентален експанзионизъм става център на често агресивната външнополитическа дейност на Русия, превръщайки я в най-голямата сила в света до началото на XX в.

Митът за световния комунизъм

Болшевиките, дошли на власт през октомври 1917 г., ентусиазирано издигат знамето на руския континентален експанзионизъм. Те обаче му придават комунистическа окраска и глобален обхват.

След Руската революция от 1917 г. управляващият елит на младата съветска република възприема експанзионистичната идея за световна пролетарска революция, в която първите съветски болшевики (Зиновиев и Каменев, Ленин и Троцки, Сталин и Бухарин) вярват безрезервно. Малцина от тях се съмняваха, че след октомври 1917 г., следвайки Русия, революционният огън ще избухне и в останалата част на света и че цяла Европа (и дори Америка) непременно ще бъде съветска.

Особен революционен радикализъм идва от Троцки, който се обявява за главен организатор на октомврийския преврат и идеолог на перманентната революция - непрекъснат революционен процес в световен мащаб.

За да се организира световната революция, през 1919 г. в Москва е създаден Коминтернът, който формира свои секции - национални комунистически партии и се превръща във външнополитически инструмент на бързо разрастващата се съветска империя. Скоро обаче става ясно, че тази идея е само празен мит, несбъдната утопия. През 1943 г., под натиска на съюзниците от антихитлеристката коалиция, Коминтернът се обявява за разпуснат.

Съветска митология

Съветската държавна пропаганда от 60-те и 70-те години на ХХ век е изградена около няколко акцента, които оформят съветската външнополитическа митология.

Една от тях е тезата за американския империализъм, който завладява цялото земно кълбо и пречи на останалата част от света да се движи към светло комунистическо бъдеще. Фактът, че външната политика на СССР по време на Студената война беше неин огледален образ, днес не буди много съмнения. Двете свръхдържави се ограничаваха взаимно, като на практика използваха едни и същи инструменти, за да създадат свои собствени сфери на глобално геополитическо влияние.

По същото време в съветската научна и образователна литература широко разпространение получава друга теза - че капитализмът е исторически обречен, навлязъл е в последния си стадий - империализма - и че съществуват три центъра на междуимпериалистически противоречия (САЩ, Западна Европа и Япония), чието натрупване ще доведе до неизбежната му смърт и победата на световния комунизъм.

За основни звена на антиимпериалистическото движение бяха обявени трите основни освободителни потока: страните от социалистическия лагер, световното комунистическо движение и националноосвободителното, антиколониалното движение, чиито усилия трябва да разрушат мощната империалистическа дамга, която спъва прогреса на човечеството.

Изострянето на противоречията на империализма, крахът на неговата колониална система, засилването на политическата реакция, дълбоката криза на буржоазната политика и идеология са обявени за симптоми на "общата криза на капитализма", обхванала западното общество. Тази утопична теория съществува от десетилетия и е напълно разпространена в СССР и страните на социализма, без никога да бъде поставяна под съмнение.

Такива утопични догми са залегнали в Третата програма на КПСС, приета от XXII конгрес на КПСС през 1961 г., насочена към изграждането на комунизма в рамките на 20 години, и в нейния нов вариант, приет от XXVII конгрес на партията през 1986 г., който се основава на утопичната доктрина за "развития социализъм".

Всеки път идеологическите постановки на несменяемата съветска партийно-държавна върхушка, потапящи обществото в света на илюзиите, водеха до създаването на фалшива картина на света.

Еволюцията на капитализма

Реалностите обаче (както често се случва) се оказаха съвсем различни. "Общата криза на капитализма" така и не доведе до победата на световния комунизъм. Напротив, Съветският съюз се разпадна под тежестта на дълбоки вътрешни противоречия, а с неговия крах се срина и системата на социализма, която беше стигнала до задънена улица. Световното комунистическо движение се оказа в дълбока криза, след като не успя да постигне целта си.

На Запад ситуацията е различна. Преодолявайки кризите, западният капитализъм не умря, а се разви главно в социалистическа и неолиберална посока. Следвайки правилото "ако искаш да оцелееш, промени се", той ставаше все по-регулиран от държавата, все по-хуманен и привлекателен за собствените си граждани. Социалната отговорност на държавата и бизнеса се превърна в норма на западния свят.

Тази способност на капитализма да се адаптира бързо под въздействието на кризите, да се отървава от собствените си пороци, да се развива и усъвършенства постоянно, беше извън полезрението на "прозорливите" съветски мислители.

"Стари песни за главното"

Днес, на вълната на антизападните настроения, в атмосферата на псевдопатриотична лудост, обхванала руското население, което редовно слуша "стари песни за главните неща" и приема тезите на тоталната държавна пропаганда с удивителна лекота, наивност и безразсъдство, се създават нови митове, а заедно с тях се формира и модерно утопично съзнание. Тези митове се разпространяват денонощно от ново поколение добре платени професионални политически манипулатори и участници в многобройни телевизионни токшоута.

В условията на пълзяща реставрация на сталинизма с техни усилия се въвеждат нови догми - за кризата на глобализацията и на целия "англосаксонски" свят (какво ще означава това през XXI век?), за нова антиколониална революция (в света са останали само 17 колонии!), за загубата на американското господство (и то след разпадането на СССР?), за голяма световна антиамериканска революция и изобщо за упадъка на Запада (второто идване на "общата криза на капитализма"?!).

За подобни твърдения са необходими солидни основания. Има ли такива? Нека се опитаме да разберем.

Неформални империи на съвременния свят

Доминирането на САЩ е обективен постоянен фактор, който започна да се формира от началото на XX век и съществува (за дълбока тъга на съвременните местни псевдопатриоти) и досега. Вярно е, че мащабът на този фактор, както и характерът и формите на неговото проявление са еволюирали.

През почти 250-годишния период на своето съществуване и развитие, благодарение на глобалната си експанзия, САЩ през ХХ в. се превръщат в "неформална империя на съвременния свят", проникваща и едновременно интегрираща почти всички страни и континенти. Именно това се превърна в дългосрочния стратегически курс на САЩ - "нацията на всички нации" и свръхдържавата на нашето време.

Днес Съединените щати, които произвеждат 25% от световния промишлен БВП, продължават да бъдат икономическият гигант на съвременния свят. С помощта на 12 военно-политически блока и повече от 1000 военни бази и съоръжения, разположени в стратегически важни региони на света, те гарантират глобалното си господство: американското военно присъствие е регистрирано в над 80 държави по света.

САЩ са ядрена свръхсила, която поддържа глобалното си лидерство в такива области като световната икономика, финансите, военното дело, иновациите, преките инвестиции и културата. Те все още запазват своята привлекателност, за което свидетелстват неизчерпаемите масови потоци от имигранти от всички континенти. Всяка година в САЩ пристигат около 1 милион души.

Със своите над 70 % (8150 тона) от световния златен резерв САЩ са безспорен лидер по златни резерви. Това позволява на щатския долар да запази позицията си на световна валута. И въпреки че днес само 3% от руснаците вярват в неговата надеждност (парадокс: около 60% от руските граждани държат спестяванията си в долари, чийто обем е рекордните 226,6 млрд. долара!), той продължава да бъде най-популярната и стабилна валута в света в дългосрочен план - основната световна резервна валута.

Американското глобално господство предизвиква различни реакции - от отхвърляне до подкрепа. Почти 70 % от световното население признава лидерството на САЩ и като цяло има положително отношение към тази сила. Въпреки това антиамериканизмът винаги е съпътствал похода на Съединените щати към геополитическия връх. Категоричното отхвърляне на тази свръхсила продължава и днес в страни като Йордания, Китай, Палестина, Пакистан, Ливан, КНДР, Русия, Беларус, Куба, Австрия, Словения, Венецуела и Иран.

Антиамериканската външна политика на СССР, насочена към противопоставяне на САЩ и целия Запад, спомогна навреме за създаването на алтернативна социалистическа империя, която просъществува само няколко десетилетия и рухна поради собствената си нежизнеспособност. Нейният глобален крах трябваше да бъде добър урок за цялото човечество.

Всякакви опити за създаване на нова антиамериканска коалиция в световен мащаб (които днес упорито се предприемат от руските власти, обхванати от желанието "да си върнат изгубеното") едва ли ще успеят. Интересите на по-голямата част от световните държави са твърде интегрирани с американските интереси, за да се формира стратегическа взаимозависимост между тях и по този начин да се възпре всякакъв агресивен антиамериканизъм.

Китай, който преди повече от 40 години отправи предизвикателство към САЩ и започна своя възход, следва подобен американски път, като завладява все повече пазари и сфери на влияние по цялата планета. Превърнала се в глобална фабрика, тази сила е на път да се превърне във втората "неформална империя на съвременния свят", основният (след разпадането на СССР) глобален конкурент на САЩ. Въпреки това факторите, които осигуряват имперското бъдеще на Китай, вероятно ще бъдат различни.

Според макроикономическите прогнози още през следващите 10 години Китай може да изпревари Съединените щати по номинален размер на икономиката си. Този процес ще бъде съпроводен от борбата на юана с долара и възможното изместване на последния от позицията на световна резервна валута. Ще се случи ли това? Все още е трудно да се отговори на този въпрос. Но ако това се случи, светът несъмнено ще бъде изправен пред големи промени.

И така, днес на планетата има само две неофициални империи - Съединените щати и Китай. Русия е бивша империя, наследница на съветската суперсила, която преживява изключително болезнен синдром на внезапно загубено имперско величие.

Фактът, че днес Русия преживява ясно изразен постимперски синдром, е по-скоро трагична закономерност, отколкото историческа аномалия. Неговата особеност е, че той не се прояви веднага след разпадането на СССР през 1991 г., а стана очевиден много по-късно, когато Путин дойде на власт. Повече от 30 години по-късно закъснелият синдром, на чийто възможен произход дотогава не се отдаваше голямо значение, придоби застрашителен характер.

Три геополитически програми

В днешния свят има само три сили със собствени глобални програми: САЩ, Китай и Русия.

На първо място, Съединените щати, които през цялата си история са формирали своя геополитическа програма, основана на идеите за американска изключителност и месианство, универсалност на американските ценности, американско господство и неоспоримо лидерство. Провеждайки политика на глобален експанзионизъм, разпространявайки собствените си ценности и институции отвъд границите си и превръщайки се в неформална империя на съвременния свят през втората половина на ХХ в., те дълго време си осигуряваха статута на основна суперсила на планетата.

Китай сравнително наскоро пое по пътя на оформяне на собствен глобален курс. Основните му етапи бяха реформите на Дън Сяопин, политиката "Един пояс, един път" и концепцията за "създаване на общност на общата съдба на човечеството". Всички те по един или друг начин са насочени към постигане на водеща позиция на Поднебесната империя по пътя на световния прогрес.

Едно е ясно: Съединените щати и Китай са двете неофициални империи на съвременния свят. И двете империи, родени в различни части на света и в различни епохи, са много сходни в методите си за разпространение на глобалното си влияние. Неслучайно основната конфронтационна ос на съвременния свят се намира между тях.

От друга страна, Русия има своя собствена специална орбита. Като основен наследник на съветската свръхсила, създадена върху руините на Руската империя, тя се е превърнала в заложник на собствения си имперски комплекс. Това обяснява сегашното ѝ външнополитическо поведение и проблемите, които тя носи на света.

Не е тайна, че след разпадането на колониалните империи всички метрополии изпитват неизбежна носталгия по изгубеното си величие - т.нар. постимперски синдром. Той се формира почти веднага, когато се осъзнае, че бившата колониална сила се разпада.

Например Уинстън Чърчил не е бил много щастлив от спечелването на Втората световна война, защото се е случило нещо, за което той явно не е бил подготвен. Израснал и формиран от Британската империя, той не можеше да приеме факта, че тази империя се разпада пред очите му. Същото може да се каже и за неговия съвременник, генерал Шарл дьо Гол. Израснал във френско общество с имперско съзнание, той не може да свикне с факта, че Франция безвъзвратно губи една след друга своите колонии. Но преодолявайки имперските си чувства, те все пак успяват да се адаптират към принципно новата ситуация.

Русия, която днес преживява изключително болезнен постимперски синдром, също се опитва да формира своя собствена глобална геополитическа програма. Но тя все още е твърде колеблива, нестабилна и еклектична. Преценете сами: програмата (по-скоро набор от нагласи) се основава на смесица от идеи за евразийство, "руски свят", агресивен антиамериканизъм, конфронтация с еднополюсния свят и "разпадащия се" Запад като цяло.

Тя съдържа и идеите за "суверенна демокрация", "дълбинен народ", копнеж по традиционни ценности и православна вяра. Цялата тази смес се държи заедно от консервативно лепило, което свързва разнородните ѝ компоненти. В някои отношения тази смес напомня на антизападните идеологически изобретения отпреди почти 200 години - "теорията за официалната националност" на граф Сергей Уваров, 30 години постоянен президент на Императорската руска академия на науките и министър на народното просвещение на непълен работен ден. Неговата триада "Православие. Автокрация. Националност" е идеологическото въплъщение на руския монархизъм, който заедно с православието и подкрепяната от народа самодържавна власт уж действа като надежден гарант за съществуването и величието на Русия.

Що се отнася до консерватизма, който е толкова любим на сегашните руски власти, той не е толкова еднозначен. В света не съществува единен, вечен и универсален консерватизъм. Той е явление, което тече, обектите му на опазване са различни и той е индивидуален в различните страни. А консерватизмът, който някога е имала Русия в началото на ХХ век и който понякога се взема за образец днес, едва ли е подходящ при сегашните обстоятелства.

Съвременна Русия, която се оказа основен наследник на съветската свръхсила и изпитва носталгия по някогашното си величие и изгубено влияние, преживявайки днес отложен постимперски синдром, въпреки малкия си дял в световната икономика, все още има силен експанзионистичен заряд и неизявена амбиция за глобално геополитическо влияние.

Натрупала богат опит в комунистическия експанзионизъм, свързан с дейността на Коминтерна, бързо създала сфера на собствено регионално и глобално влияние след победата във Втората световна война и с разпадането на СССР моментално я загубила, съвременна Русия се опитва да вземе закъснял реванш, но без успех.

За тази цел тя инициира създаването на нови интеграционни асоциации (ОДКБ, ЕАЭС, ШОС, БРИКС), като по този начин формира свои собствени геополитически полета и пространства. Същите цели преследваше и някогашната успешна енергийна стратегия на Русия, която се възприемаше в света не само като инструмент за осигуряване на надеждни пазари за енергийни ресурси, но и като ключов елемент за организиране на собствени сфери на глобално влияние.

Опитвайки се да сплоти около себе си бившите колониални и потиснати народи от Азия, Африка и Латинска Америка на антизападна платформа, включвайки ги в борбата срещу страните от "златния милиард", които от десетилетия "прокарват своето световно господство" и доминират в света, Русия сега претендира за ролята на лидер на "глобалното мнозинство".

Тя обаче все още не е успяла да се конкурира със САЩ и Китай и да се превърне в независим геополитически антизападен локомотив. И дори с помощта на новосъздадената държавна митология едва ли ще успее да го направи.

Целта на всичко това е съвсем очевидна - неприкрито и преднамерено безкрайно задържане на властта на всяка цена, запазване на собствеността и политическия режим от страна на сегашния управляващ елит и интегрираната с него олигархия, потапяне на собственото общество в света на илюзиите и съпроводено с великодържавна и патриотична реторика.

В условията на информационната епоха, заместваща реалността с илюзии, Русия сякаш е застинала в миналото, все още се уповава на царя или на друга твърда ръка на върховната власт, докато безуспешно се опитва да си възвърне предишното величие, загубените владения и световното влияние.

В тази връзка трябва да се отбележи, че много хора днес са склонни, по думите на М. Е. Салтиков-Щедрин, експерт по автократично-бюрократична действителност, да смесват двете понятия: "Отечество" и "Ваше превъзходителство". Думите, казани от великия писател в епохата на царизма, са актуални и днес. Сегашните домашни клерикали на авторитаризма (подобно на сатрапите на изчезналите в забвение древни източни деспотства), очевидно напълно лишени от историческо съзнание, безсрамно, с трогателна емоция, искрено отъждествяват държавния глава със самата държава, временния владетел на страната - с велика национална и историческа константа.

Срамно, господа, и унизително!

Всяка нация, както и всеки човек, има своя собствена биография. Тя има дори своя собствена резиденция. И най-ценното е нейният уникален характер, който придава на всяка една особена индивидуалност и изключителност. Само чрез познаването му е възможно да се изгради линия на цивилизовано и отговорно международно поведение, чиято явна липса съществува в днешния свят.

Но това далеч не е всичко. Познанието, а не митовете за друг народ и държава, ни позволява да разберем не само него, но и себе си, след като сме си изградили цялостен и същевременно критичен поглед върху собствената си страна, върху нейната история с всичките ѝ трудни страници, върху нейното трудно и трагично минало, дори ако то е било примесено с илюзии, които са завладели обществото. Те обаче отдавна са безвъзвратно изгубени.

***

Валерий Гарбузов - член-кореспондент на Руската академия на науките, директор на Института за САЩ и Канада "Г. А. Арбатов" на Руската академия на науките. Заместник-декан на Факултета по световна политика в Държавния академичен университет по хуманитарни науки към РАН.