Бавно и полека
премина поредната предизборна кампания, започнала с водосвет за здраве и
завършваща с молебен в памет на загиналите при поредния взрив в ъндърграунда на
злощастната ни икономика. По ирония на съдбата се нареждат един след друг три
разнолики дни, изпълнени с необикновено съдържание.
Петък
е ден за национален траур, изискващ от нас колективно да изплачем сълзите си. Събота
е ден за размисъл, за да опънем индивидуално тетивата на мисълта си и всеки да
вземе важното за себе си решение – на кого да се довери, поверявайки бъдещето в
ръцете на следващ или досегашния управленски елит. В неделя е ден за избор на новия
началник на българския влак – бил той миротворец, бащица, притежател на твърда реформаторска
десница или на щедра, но нерешителна левица.
С
трагедията в Горни Лом житейското цунами отне възможността на знайни и незнайни
вождове на стари и нови партийни племена да произнесат прощалните си речи, поръсени
с обещания за розово бъдеще зад хоризонта на заветния 5 октомври. Макар че
отсега е ясно – септември пак не се превърна в май, а стартът на октомврийската
революция комай се отлага. Освен ако не стане ноемврийска, както се е случило
преди сто години.
Политическият
сървайвър е на финала си, когато ще видим кои са победителите – аборигените, предрешени
като мохикани, или безликите нашественици с нахлупени маски, взели на абордаж
кораба на властта. Тя, горката, от месеци пак се търкаля немила недрага по прашните
улици на България и по недовършените магистрали. Уж всички се навеждат да я грабнат,
за да я хвърлят в жадната си за облаги паст, приютявайки я поне до местните
избори, но реално никой не я иска само за себе си и бяга от нея както дяволът
от атаман. С надеждата, че след поредната зима, заредена с уравнения с много
неизвестни, никой няма да изгори в кладата, подпалена с искрите от новите цени
за ток и газ, както и от пожара на международното положение.
Политическите
кампании на практика са призвани да чуем оня партиен „Глас на България“, който
ни изпълва с упование и вяра в утрешния ден. През последните години обаче така
и не се роди необходимият ни „X
фактор“, от който милата ни родна страна има нужда, за да оцелее сред зверовете
в европейската джунгла и в компанията на фауна с неясен произход, настанила се в
световното блато.
Иначе
племена наспорил бог по нашите земи: малки и големи, стари и нови, миролюбиви и
войнствени, гладни и охранени, начетени и неграмотни, красиви и уродливи, коварни
и наивни, активни и мързеливи, професионалисти и аматьори, константни и
променливи, отговорни и безотговорни, вяли и патетични, безлики и харизматични…
Вместо
това държавата ни все повече прилича на подобие на ТВ шоу „Брадър“ без определението
„Биг“ и в отсъствие на абревиатурата „ВИП“. За братство, приятелство и свобода
да не говорим. Дали да не сложим предупредителен надпис на всяко ГКПП със
следното съдържание: „Надежда
всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук“. Нищо че Данте Алегиери го е написал преди 9 века в гибелния „Ад“ на вечната и неповторима „Божествена
комедия“, каквато е животът?
Няма коментари:
Публикуване на коментар